Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (87)

Петък, 15 февруари 2008 г.

На Хай Стрийт все още имаше доста хора. Завих зад последния ъгъл и излязох на Талбот Стрийт. Чувствах се уморена. Щеше да се наложи да се съсредоточа изключително много върху проверката, за да не допусна грешки.

Минах по алеята и застанах пред задната страна на къщата. Огледах прозорците; всичките. Лампата в спалнята на Стюарт светеше. Бях оставила един от таймерите си там. Щеше да я загаси в единайсет. Долу апартаментът на госпожа Макензи тънеше в мрак. Всичко изглеждаше наред. Излязох от алеята и застанах пред входната врата на къщата. Влязох, затворих след себе си и изведнъж ми хрумна, че съм единственият човек в къщата. Тази вечер само аз щях да спя в тази огромна сграда. Никаква госпожа Макензи, никакъв Стюарт, само аз. Снощи разговарях със Стюарт часове и имах чувството, че е до мен; все едно не бях самичка. Тази вечер щеше да е различно.

Проверих вратата, прокарах пръсти по рамката — търсех пукнатини или отвори да ми подскажат, че някой я е насилвал. След това се захванах с резето, после — с ключалката. Завъртях дръжката шест пъти в едната посока и шест пъти в другата. Липсваше ми шумът от телевизора на госпожа Макензи; липсваше ми това, че тя не се появява да ме поздрави.

След първата серия от проверки се поспрях да си почина. На този етап обикновено тя отваряше вратата си.

Не съм сигурна дали беше истина или не, но изведнъж долових или си въобразих, че долавям нещо: някакво течение, миризма на отдавна сготвена храна, студен полъх на вятър. Обърнах се бавно и погледнах вратата. Вечерта, когато линейката откара госпожа Макензи, я затворихме и заключихме. Стюарт звънна на компанията, стопанисваща сградата, и съобщи какво е станало. Щяха да изпратят човек да вземе ключа, но до този момент никой не бе идвал.

Свъсих вежди и се намръщих; вратата ми изглеждаше странно.

Пристъпих малко към нея.

Беше леко открехната. Усетих отново течение; този път не си въобразявах; отвътре лъхаше студен въздух.

Хванах дръжката и вратата се отвори. Не беше заключена. Вътре всичко беше тъмно, тъмно като в гроб.

Решително затворих вратата. Езичето на бравата се намести в улея. Натиснах дръжката — този път вратата не поддаде. Резервните ключове на Стюарт бяха в чантата ми. Беше прикачил ключа от апартамента на госпожа Макензи към своите.

Намерих ключовете, открих нужния и заключих. Проверих отново вратата. Плътно прилепваше към касата. Да, определено беше затворена и заключена. Ако имаше някого вътре, щеше да му е необходим ключ, за да излезе.

Отидох при входната врата, за да направя втора серия проверки. Нищо не се получи обаче, защото мислех само за вратата към апартамента на госпожа Макензи. Ами ако не съм я заключила правилно? Какво ще стане, ако вратата се отвори, докато съм с гръб към нея?

Отидох и отново я проверих. Беше все така заключена.

Проверих входната врата трети път. Най-накрая се почувствах малко по-добре. Изкачих се по стълбите и влязох в моя апартамент. Лампата в трапезарията светеше, както я бях оставила. Другата част от апартамента беше тъмна и хладна. За момент се поспрях до вратата, заслушана в шумовете на къщата; напрягах се да чуя нещо необичайно, непознато. Нямаше нищо такова.

Започнах да проверявам вратата към апартамента. Незнайно защо се чувствах неспокойна. Не можех да се отърся от мисълта, че съм съвсем сама, абсолютно сама в цялата къща.

Докато приключа с проверките, стана девет. Все очаквах да открия нещо нередно, но всичко беше както трябва. Слава богу.

Най-накрая седнах, за да телефонирам на Стюарт.

— Здравей, аз съм.

— Най-сетне. Вече почти се бях отчаял.

Звучеше уморен.

— Как е баща ти?

Стюарт въздъхна и леко сниши глас. В далечината се чуваше шум от телевизор.

— Добре е, наистина. Но е много по-слаб от последния път, когато го видях. Според мен Рейч не забелязва, защото го вижда всеки ден.

— Ходихте ли до градинския център?

— Да, но валеше дъжд. Разходихме се предимно из парниците. Няма да повярваш колко растения оглежда този човек, без да му доскучава. Освен това тук е дяволски студено. Липсваш ми, Кати.

— Нима?

Усетих как бузите ми пламват, защото в този момент си дадох сметка, че и той ми липсва. Вярно, през седмицата почти не се виждахме, но сега буквално изпитвах болка от отсъствието му.

— Да. Ще ми се да беше тук.

— Нали се връщаш в неделя. Ей сега ще дойде.

— Няма. Не и за мен. Какво ще правиш в събота?

— Не знам. Ще отида до обществената пералня. Може и да потичам. Отдавна не съм го правила.

Настъпи пауза, преди той да попита:

— Значи добре мина сеансът при Алистър, така ли?

— Да. Освен това ми възложи и домашно.

— Сега добре ли се чувстваш?

Знаех накъде бие. Преценяваше дали има вероятност да получа пристъп на паника по-късно, защото съм обсъждала симптомите си.

— Сеансът мина добре. По-скоро се притеснявам, че тук съм сама в момента. Госпожа Макензи я няма долу, теб те няма горе. Само аз и призраците.

— Искаш да кажеш, че е спокойно ли?

— Да. Но има и още нещо. Заключихме вратата, нали? Заключихме я с нейния ключ, нали?

— Да. Защо?

— Когато се върнах, беше открехната. Вратата на госпожа Макензи зееше леко.

— Може да са идвали от компанията, която стопанисва сградата. Нали казаха, че ще минат.

— Да, но вероятно щяха да заключат вратата, а не да я оставят отворена.

— Навярно не са обърнали внимание. Обзалагам се, че сега е здраво заключена.

— Надявам се.

— Кати, заключила си я. Всичко е наред.

Не отговорих нищо.

— Когато те срещнах за пръв път, правеше всичко това сама. Заключваше се всяка вечер, уверяваше се, че всичко е наред. И сега е наред. Нищо не е по-различно.

— Да, знам — постарах се да прозвуча весело. — Добре съм, наистина.

— Ще дойдеш ли с мен в Абърдийн следващия път?

— Може би. Ако ме предупредиш навреме.

— Рейчъл умира да се запознаете.

— Стюарт, нима си й казал за ОКР-то?!

— Не. Защо да го правя?

— За да съм сигурна, че има точна представа каква съм.

— ОКР-то не е част от теб, нали така? То е само симптом. Както студът е част от зимата.

— Чудесно. И какво точно им каза?

— Как съм срещнал едно момиче със сребърни коси и тъмни очи, което е забавно, умно и очарователно и като цяло — забележително. Може да погълне петдесет чаши чай на ден и да направи така, че на погледа й да не издържи дори човек със стъклени очи.

— Сега разбирам защо нямат търпение да се запознаем.

Опитах се да прикрия прозявката, но не успях.

— Задържам ли те?

— Наистина съм доста уморена. Извинявай. Снощи не спах, а днес се прибрах пеша, защото автобусите попаднаха в задръстване.

— Прибра се пеша от Леони Хобс Хаус ли?

— Стига. Не е толкова далеч, а аз обичам да ходя.

Отново се прозях.

— Вземи телефона със себе си, когато си легнеш, чу ли?

— Защо?

— Ако се събудиш през нощта, ми звънни.

— Не искам да те будя. Не е честно.

— Нямам нищо против. Ако ти си будна, искам и аз да бодърствам с теб.

— Стюарт, всичко това е доста странно.

— В какъв смисъл странно?

— Когато се върнеш в неделя, нещата няма да са същите, нали? Всичко ще е променено. След онзи ден…

— Откакто те целунах, искаш да кажеш.

— Да.

— Да, променено е. Права си. Твърдо бях решил да стоя настрана, за да можеш да се оправиш. Опасявам се, че вече не съм в състояние да го правя. Това притеснява ли те?

— Не съм сигурна. Мисля, че не.

— Кацам в девет и нещо в неделя вечерта. Да дойда ли да те видя, когато се прибера? Ще бъде късно.

Именно в този момент настъпи обратът.

Поколебах се да отговоря с пълното съзнание какво ще означава, ако кажа „да“, и какво ще означава, ако кажа „не“.

— Кати?

— Да, ела да ме видиш. Няма значение колко е късно.