Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (104)

Събота, 12 юни 2004 г.

Вратата се отвори със замах. Стреснах се и подскочих, а писъкът замръзна в гърлото ми.

Бях абсолютно неподготвена какво ще последва: юмрукът му се насочи към лицето ми със светкавична скорост, фрасна ме по скулата и ме хвърли назад, а главата ми се удари в стената.

За миг не можех да мръдна, защото бях зашеметена, но той и без това не ми остави време да обмисля следващото си действие. Хвана ме за косата и ме изправи на колене, преди да ме удари повторно, още по-силно. Този път юмрукът му попадна върху носа ми. Усетих как потече кръв. Потресена наблюдавах как капе върху сивия килим. Задавих се, изхлипах и повърнах.

— Веднага да млъкнеш! — изкрещя той. — Какво си се разпищяла?

— Пусни ме — помолих тихо.

— Няма да стане, Катрин. Вече не.

Този път трепнах преди удара. Попадна върху дясното ми око. Сложих ръка върху лицето си, за да се защитя. Той обаче я дръпна и я постави на пода; гледах го как стъпва върху пръстите ми и чух изпукването на костите.

Потиснах надигащия се в мен писък, но болката беше неописуема.

— Моля те, Лий, недей повече. Моля те…

— Съблечи се!

Погледнах го. С дясното око почти не можех да фокусирам.

— Не, не, моля те…

— Свали си шибаните дрехи, глупава долна кучко. Веднага се съблечи!

Седнала на пода, си свалих сакото. Дясната ми ръка почти не функционираше, пръстите започваха да се подуват. След секунда той изгуби търпение и дръпна сакото. Блузата направо я разкъса. После ме сграбчи за косата и ме изправи; усетих как се изтръгна кичур. Само отри ръка в джинсите си и ми свали полата.

В следващия момент спря. Отвращаваше ме, но въпреки това вдигнах глава. Исках да видя очите му и евентуално да разбера какви са намеренията му.

Положих големи усилия, за да фокусирам погледа си. Боже, той злорадстваше; наслаждаваше се на всеки миг.

Докато го наблюдавах, посегна към задния джоб на джинсите и извади нож, ножа с черната дръжка и извитото седемсантиметрово острие.

Гласът ми се възвърна и започнах да го умолявам, плачейки:

— Не, недей, Лий… Моля те, недей…

Пресегна се и пъхна острието под пликчетата ми отстрани. Разряза плата с едно-единствено рязко движение. Усетих студенината на острието върху кожата си. Не бях в състояние да помръдна. Направи същото и от другата страна, пъхна ръка между бедрата ми и дръпна плата.

Отстъпи крачка назад и ме огледа.

— Грозна си — обяви той със зловеща усмивка. — Толкова си отслабнала, че приличаш на скелет.

Само свих рамене с безразличие.

— Много си кльощава. Преди те харесвах, но тогава по теб имаше плът. Беше красива. Не можех да се наситя да те гледам, знаеш ли?

Отново свих рамене. Вече почти не виждах с дясното око; главата ми пулсираше. Погледнах кръвта, покапала от счупения ми нос по тялото ми; кръв имаше навсякъде. Кой да си помисли, че толкова много ще изтече от един нос?

— Не мога да те чукам такава — обяви той с дълбока въздишка. — Никак не си привлекателна, знаеш ли?

Кимнах.

Обърна се и излезе от стаята, но преди да схвана какво точно прави, се върна отново с нещо в ръка; нещо червено. Хвърли го към мен, а то погали кожата ми като нежна целувка.

— Облечи я.

Моята червена рокля. Нахлузих я през главата, като се насилвах да не плача.

Погледнах го и се опитах да се усмихна. Исках да изглеждам подкупващо.

Отново ме удари, този път с опакото на ръката през устата. Стоварих се на пода. Прониза ме силна, зашеметяваща болка, но неизвестно защо се разсмях. Щях да умра, а не бях в състояние да спра да се смея.

В следващия миг той беше отгоре ми, раздалечаваше краката ми, запряташе полата на роклята към кръста ми. Чух как се скъса, а това го възбуди още повече.

Най-ужасното беше, че не вонеше на алкохол. Не беше пиян. Този път дори това не можеше да му послужи за оправдание.

Лежах и се усмихвах, докато той проникваше нескончаемо, грубо и настойчиво в мен; мислех за болката, за ожулените си китки, за счупените си пръсти и нос, за невиждащото си дясно око. Да, всичко наистина беше адски смешно, каква ирония! За малко да се кача в самолет за Ню Йорк, а всъщност въобще не е трябвало да си давам този труд. Можех да си остана тук, да се заключа в стаята си за гости и да чакам неизбежното.

Болката от съвкуплението не беше по-ужасна от всичко останало. Но поне докато ме изнасилваше, не предприемаше нищо друго; не ме убиваше.