Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (47)

Неделя, 22 декември 2007 г.

Пуснах ръката му и отпих от питието си, като оставих хладината на виното да ме обгърне. Чувствах се леко замаяна и се запитах дали е от виното, или от подхванатата тема.

— Май леко се напих — усмихнах се аз.

Погледна ме преценяващо.

— Да, малко си поруменяла…

— Да си вървим ли?

Изведнъж вече не исках да съм навън. Две питиета и да ми се замае главата! За нищо не ставам. Навремето се случваше да пия по цяла нощ, а на другия ден нищо ми нямаше.

На улицата беше страшно студено. Не се чувствах стабилно на краката си. Той ме прегърна през раменете.

— Добре ли си? Дръж се.

Неволно трепнах леко. Той сякаш не го усети. Исках го, много го исках, но се опасявах, че тялото ми няма да му позволи да се доближи до мен.

— Мислех си какво каза за моето социализиране. Как, ако лекувам ОКР-то, бих си осигурила повече време за социални контакти…

— И?

— Не чувствам общуването с теб като огромна заплаха.

— Нима? Това някакъв скрит комплимент ли е?

— Да речем — засмях се аз. — Някога не бях такава — споделих аз.

Зъбите ми тракаха, докато се придвижвахме сред тълпата към Талбот Стрийт.

— Така ли? — престори се той на учуден и шеговито добави: — Да не би някога да си била трезва?

Престорих се на обидена и леко го бутнах, но побързах да си върна опората на ръката му върху раменете ми.

— Искам да кажа, че някога наистина бях голяма купонджийка. Излизах всяка вечер, пиех много. Почти не се задържах вкъщи. Глупост, нали?

— Защо да е глупост?

— Ами излагала съм се на риск през цялото време. Напивах се и се озовавах в дома на непознати или канех хора вкъщи. Понякога се будех без никакъв спомен къде се намирам и какво съм правила. Когато се сетя за всичко това сега, се учудвам как така съм още жива.

— Радвам се, че си жива.

— Сигурно ти се ще да ме познаваш от онова време, а? — попитах аз шеговито.

Прегърна ме леко и заяви сериозно:

— Радвам се, че въобще се запознахме.

О, боже, помислих си аз, нека да престане да е толкова мил и внимателен с мен. Трудно ми е да го понеса; не го заслужавам.

— Слушай, мен насилствено са ме вкарвали в болница. Два пъти. Редно е да знаеш.

— След като те нападнаха ли?

— Първият път беше веднага след това. Пуснаха ме от болницата, след като се съвзех от физическите наранявания. Май не ги интересуваше особено какво става в главата ми. Пък и аз не си давах зор как да се държа. Но не мина много време и направих сцена в денонощна аптека. Дойдоха да ме приберат санитари в бяло.

— Вероятно полицията е извикала на помощ парамедици.

— И чак след година делото стигна до съда. Именно тогава състоянието ми се влоши отново. За втори път.

— Получи ли подходяща помощ, лечение?

— Нямам представа. Важното е, че сега съм тук. Дълъг път извървях, да знаеш. Много дълъг път.

— Вижда се — кимна той.

— Редно е, смятам, да ти го кажа.

— Защо?

— В случай че има някакво значение и би променило нещата.

Стигнахме до къщата. Той отвори вратата и отстъпи встрани, за да вляза. Във входното антре се обърна към мен и спокойно ме посъветва:

— Провери я веднъж. Само веднъж.

Погледът ми говореше: ще проверя вратата колкото шибани пъти искам!, но накрая я проверих само веднъж. И веднъж ми се стори достатъчно, защото той беше там.

Тръгна пръв по стълбите. На площадката пред апартамента ми спря, но застана леко встрани, за да не препречва пътя ми.

— Благодаря, че прие да излезеш — каза той.

Известно време го гледах; разстоянието помежду ни ми приличаше на бездна, която исках да прекося.

Не знам кой мръдна пръв — той или аз, но изведнъж беше до мен, ръцете ми го обгръщаха, плъзнаха се под сакото му; притисках го с всички сили. Едрата му ръка подкрепяше главата ми; помислих си колко странно е усещането. Косата ми беше късо подстригана, а не дълга както преди. Все едно вече не бях същият човек. Изведнъж ми се прииска отново да си пусна дълга коса, та да усетя как пръстите му минават през нея.

Въздъхна, а аз вдигнах глава и го целунах. Отначало той не отвърна на целувката ми; застина за секунда. После ръката му се спусна към бузата ми и ме погали; докосна пламналата ми кожа с хладните си пръсти. В следващия миг и той ме целуваше. Имаше лек вкус на „Гинес“. Краката ми се подкосиха. Той ме хвана през кръста. Усещах силата му въпреки нараненото рамо.

Трябва да се чувствам паникьосана, да съм смъртно изплашена, помислих си аз; но нямаше нищо подобно. Не исках никога да ме пусне.

Той се отдръпна, за да ме погледне. С една ръка подкрепяше гърба ми, другата продължаваше да е върху бузата ми. Вероятно проверява колко съм пияна, хрумна ми за миг. Но не. В зелените му очи имаше загриженост; проверяваше дали съм добре.

Очевидно бях добре, защото той отново ме целуна, този път по-настойчиво. Наболата му брада леко одраска устните ми.

Постепенно отпусна прегръдката, а моята ръка с неохота се откъсна от кожата на гърба му; по някакъв начин бе успяла да се провре под ризата му. Отстъпи назад, та да ме види.

Помислих си: да не си посмял да се извиниш за случилото се току-що! Да не вземеш да кажеш едно шибано „извинявай“!

— Ще влезеш ли? — попитах аз и погледнах към вратата на апартамента.

Исках да съблека дрехите му, исках да ме чука. Точно тогава — в този момент — мисля, че бях готова дори да му платя, за да го направи.

Последва дълга пауза. С всеки изминал миг ставаше все по-ужасна. Поклати глава. Имаше вид на човек, който спори със себе си какво да предприеме. Вътрешната му битка най-после приключи: пристъпи напред, целуна ме пак — този път по горещата буза — и прошепна:

— Ще се видим утре.

Обърна се и тръгна към своя апартамент, като вземаше по две стъпала наведнъж. Чух как ключът се превъртя, как вратата се отвори и затвори и настъпи тишина. Стоях пред апартамента си, все едно току-що съм се върнала от работа.

Само дето се клатушках леко, сякаш ме брулеше силен вятър, и ужасно ми се ходеше до тоалетната.