Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (119)

Сряда, 7 май 2008 г.

Следващите две седмици всичко вървеше чудесно. Мина официалната церемония по откриването на новия склад. Всички служители и работници се стараеха максимално. Началниците ни изпратиха благодарствено писмо за отлично свършената работа.

Всяка седмица ходех на сеанси при Алистър и сведох проверките почти до нула. Сега поглеждах предимно дали има разместени неща в апартамента. След нощта, когато заварихме вратата на госпожа Макензи отворена, не открих нищо нередно. Никакви шумове, никакви признаци някой да е нахлувал. Абсолютно нищо.

Стюарт, зает с довършването на изследването си, се прибираше късно. Аз оставах в моя апартамент, та той да спи необезпокояван, когато се прибере. В резултат на това не го видях почти цяла седмица.

С Каролайн се наслаждавахме на чаша чай и празни приказки — нещо, за което все не намирахме време напоследък. Точно ме разпитваше за Стюарт, когато получих съобщението.

К., забравих какво е да си у дома. Ще опитам да си освободя уикенда. Обичам те. С., х

След няколко минути звънна служебният ми телефон. Очаквах да е Стюарт, но не беше той. За моя изненада се оказа Силвия.

— Здрасти — подхвана тя. — Извинявай, че ти звъня в службата, но не знам домашния ти телефон.

Гласът й звучеше странно, а в далечината се чуваше шум от улично движение.

— Няма нищо. Как си?

— Добре. Разполагам само с минута. Искаш ли да обядваме заедно днес?

— Малко съм заета, Силвия…

— Моля те. Нямаше да те безпокоя, ако не е важно.

Погледнах към календара на бюрото си, в два часа имах среща, но дотогава щях да се върна.

— Добре. Къде да се срещнем?

— В „Джон Луис“, на Оксфорд Стрийт. В кафенето на четвъртия етаж. Знаеш ли го?

Не беше място, типично за Силвия, но познавах този тон: очакваше всички да се съобразяват с желанията й, сякаш планетата се върти около нея.

— Ще го намеря.

— Бъди там в дванайсет.

— Ще се постарая.

— Доскоро тогава. И, Катрин — благодаря.

Затвори.

Мислех за поканата й цяла сутрин. Чувствах се в умело поставен капан. Не биваше да се страхувам да се срещна с някого на такова място — пълно с хора, с много входове и изходи; за Лий щеше да е трудно да ме проследи там, освен ако тя не му помага. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да откажа.

Сетих се за слънчевата неделя преди много седмици, когато я изненадах; а вероятно и него. Не виждах къде би могъл да се скрие в апартамента, но начинът, по който тя се взираше в тъмната му вътрешност, ме навеждаше на мисълта, че той ни подслушва, че е там.

Във всеки случай, независимо дали беше капан или не, щях да отида.

Навън, далеч от климатика на офиса, беше изненадващо топло. Слънцето грееше и улиците бяха пълни със служители, запътили се към парковете и зелените площи, за да му се порадват. Вървях три преки пеша, после хванах такси. Не знам защо. Щом Силвия иска да се срещне с мен, ако той ме следи, значи със сигурност знае закъде съм се запътила. Или вече е в „Джон Луис“ и ме чака. Дали пък тази среща не беше нейно хрумване да ни събере за цивилизован разговор на неутрална територия? Не се страхувах, но изпитвах безпокойство, сякаш съм се отправила към нещо ужасно и непредвидимо.

Десет минути по-късно се намирах на странична улица, при един от задните входове на универсалния магазин.

В кафенето на четвъртия етаж имаше маса народ. Огледах се бързо наоколо и реших, че съм пристигнала преди нея, но изведнъж я видях да става от мястото си и да ми маха. Седеше отзад, при тоалетните, но не затова не я бях забелязала. Беше облечена в черна пола и бяла блузка, а не с обичайните си ярки цветове.

— Здравей — поздрави ме тя и за моя изненада ми предложи отворените си обятия и бузата за целувка.

— Почти не те разпознах — признах аз.

— Току-що ги купих. Отивам на интервю за работа. Понякога има смисъл да изглеждаш по-скромно.

Вече ми беше поръчала чай, а две понички с канела ни чакаха на масата.

— Точно както едно време — отбеляза Силвия. — Напомня ми за кафене „Парадайз“.

Огледах се. Не можех да си представя по-различно място от „Парадайз“, но не казах нищо.

— Е — подхвана тя жизнерадостно, — как вървят нещата?

— Благодаря, добре — отвърнах аз и зачаках.

— Значи Майк не получи работата, а?

Майк ли?

— Не. Липсва му опит. Да си барман в Испания не те въоръжава с необходимите умения да ръководиш склад.

Изгледа ме изпитателно.

— Не аз взех решението. Прецениха го, както постъпиха и с всички други. Той не се класира добре. Това е. Нищо не можех да направя.

Силвия сви рамене, все едно това не я интересува, и се загледа как пия чая си. Беше хладен. Запитах се откога ли седи тук. Преборих се с желанието да огледам помещението, за да видя дали Лий не се навърта наоколо.

— Аз бях, в случай че се питаш — обяви ненадейно тя.

— Какво беше? — не схванах аз.

— Човекът, който му каза как да те намери. Видях обявата за работа в „Ивнинг Стандард“ с името ти и телефоните за контакт. Пишеше: „За повече подробности се свържете с Кати Бейли“… Реших, че става дума за същата Катрин.

— Да, права си била. Аз бях.

— Съжалявам — промълви тя.

— Вече няма значение. Ти как си?

Така и не успя да ми отговори, защото в този миг телефонът й, поставен на масата помежду ни, звънна. Тя почти подскочи, грабна го и нервно се обади.

— Ало?

Преструвах се, че не я слушам.

— Да. Не, просто пия кафе с приятелка. — Погледна ме и се постара да ми се усмихне. — Не, не я познаваш. Защо искаш да се присъединиш към нас? Добре… Не, оставих го в службата. Защо? Добре, ще се видим след малко.

Затвори с почти облекчен вид.

— Извинявай — промърмори тя.

Стори ми се пребледняла.

Исках да попитам дали е бил той, но нямаше смисъл. Вече знаех. Бяха ми устроили капан. Той искаше да се доверя на Силвия. Телефонът, поставен на масата, се подслушваше. Нашият разговор се записваше.

— Гаджета… — подхвърли тя. — Знаеш какви са. Постоянно те проверяват.

— Така ли?

Свих рамене и се усмихнах.

— Е, трябва да вървя — обяви тя внезапно. — Исках само да ти кажа „здрасти“, да видя как си.

— И вече си тръгваш? — изненадах се аз.

— Да, съжалявам. Отивам на интервю. Ще ти се обадя. Пази се, Катрин.

Гласът й беше странен, сякаш оставаше нещо недоизказано.

Прегърна ме спонтанно и взе оставената под масата торба пълна с ярки, пъстроцветни дрехи.

Наблюдавах я как се отдалечава между масите.