Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (70)

Петък, 12 март 2004 г.

През първите дни се чувствах странно пуста, изпразнена, все едно съм предприела нещо огромно, а още не съм го осъзнала напълно. Същевременно се страхувах. С прибирането вкъщи заключвах два пъти входната врата, търсех знаци дали не е влизал в мое отсъствие, но нищо не беше преместено и не липсваше. Поне видимо.

Мислех си, че всичко се е оказало много лесно — проявил е разум; а може би не беше толкова лош, колкото го изкарвах? Започнах да се питам дали не направих грешка. Беше страхотен в леглото, всеки път, когато се любехме, беше различно, вълнуващо. Чудех се дали да не му пратя съобщение и да го помоля да се върне, но накрая прибрах телефона в чантата — да не го виждам — и го оставих там.

След онази нощ не го видях две седмици. Нощно време плачех; липсваше ми по някакъв начин. Но проблемът беше мой, давах си сметка аз. Аз настоях да се разделим; виждах колко му е трудно да е с мен; не беше чудно, че си тръгна, без да погледне назад. Изпратих му няколко съобщения, но те останаха без отговор. Когато звънях на мобилния му, той ме препращаше направо на гласовата поща.

Две седмици след като си тръгна, ми се обади Клер.

Бях в разгара на подготовката си за някаква презентация, предвидена за същия следобед, когато тя се обади. Гласът й звучеше странно и напрегнато. Попита ме как съм.

— Добре съм, скъпа. Ти добре ли си?

— Просто си мисля каква огромна грешка направи, това е всичко.

Стори ми се, че плаче, макар да се стараеше да не се чуе.

— Грешка ли? За какво говориш?

— За Лий. Той ми каза, че си скъсала с него. Не му повярвах. Защо, по дяволите, го направи?

Щях да й отвърна, но тя не ми даде подобна възможност.

— Готвел се да те заведе на почивка, така ми каза. Много искал да те изненада, защото си променила живота му, направила си го щастлив, когато си мислел, че никога вече няма да е щастлив. Знаеш ли за бившата му приятелка, Катрин? Говорил ли ти е за Наоми? Самоубила се е, знаеш ли? Оставила бележка, в която му определяла среща. Така се подсигурила да я намери именно той. Така и никога не го преодолял. Сподели, че още има кошмари и сънува как намира тялото й. А после ми разправи как си скъсала с него, искала си да излизаш и да се срещаш с хора. Как можа да постъпиш така, Катрин? Защо му нанесе такъв удар?

— Чакай, Клер, не беше точно така…

— Имаш ли представа… — прекъсна ме тя. Сега вече открито плачеше, едва си поемаше дъх между думите и си представях гнева й, докато едрите сълзи се стичат по страните й. — Имаш ли въобще някаква представа, колко е нечестно всичко това? Бих дала всичко, за да имам мъж като Лий. Бих дала абсолютно всичко на света някой да е така увлечен по мен, колкото е той по теб. Обича те, Катрин. Обича те повече от всичко. Разполагаш с всичко на този свят, а просто го захвърляш и дори не се замисляш, че така разбиваш сърцето му. Струва ми се непоносимо.

— Наистина не е така — успях най-после да вметна аз.

Вече беше изчерпила темата и само от време на време чувах по някое изхлипване. Е, поне не ми затвори телефона.

— Не знаеш какво е да си с него. Следи ме, влиза в къщата ми, когато отсъствам…

— Ти му даде ключ, Катрин! Защо му даде шибания ключ, щом държиш да идва само когато си там?

Нямах отговор на това. Дори аз не можех да отрека, че има логика в думите й.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — подхвана тя наново. — Дори след като се държа така с него, след като разби сърцето му, той все още е напълно и лудо влюбен в теб. Сподели с мен всичко, което си му казала, и веднага след това ме помоли, ако те чуя, да те питам дали ще отидеш да го видиш. Върнал се е на работа в „Ривър“. Каза, че иска да те види, да провери дали си добре, но няма да дойде в къщата ти, защото си го помолила да не го прави. Е, ще отидеш ли?

Обещах й да си помисля.

Очевидно малко или много бе очаквала тъкмо това, защото изстреля едно финално: „Не мога да повярвам, че си постъпила така. Дано се гордееш със себе си“, и затвори.

След това аз се разплаках; затворих вратата на офиса си и се молех никой да не влезе. Клер никога не ми беше говорила по този начин. Беше предана приятелка; за нея дружките винаги бяха на първо място, преди мъжете.

Останалата част от деня бях като замаяна. Направих презентацията възможно най-бързо, без да мисля какво точно казвам и без особен ентусиазъм. Думите на Клер не преставаха да се въртят из главата ми. Явно бях допуснала голяма грешка, за да ми говори така. Мислех си какво ми каза тя: бил нещастен без мен и много ме обичал. Замислих се за бившата му приятелка — тази Наоми… Никога повече не спомена името й, след като го бе прошепнал през онази нощ. Запитах се защо е предпочел да говори за нея с Клер, а не с мен. Мислех си колко ли му е било тежко тогава и колко щастлив е бил; колко щастлив съм го направила аз.

Тръгнах си от работа веднага след презентацията, като се извиних с главоболие; впрочем това отговаряше на истината. Прибрах се вкъщи и си поплаках още малко. Същевременно си мислех за Клер. Не можех да допусна да загубя една от най-скъпите си приятелки, една от най-старите си приятелки. По-късно, след като лежах в леглото часове наред и разсъждавах по тези въпроси, събух пижамата и облякох червената рокля. Не ми стоеше така добре, както последния път, когато я носех — беше ми широка около талията и на гърдите, сякаш някой тайно я беше разтегнал. Въпреки това останах с нея, сложих си малко грим и отидох в „Ривър“ да го търся.

Най-много исках да се повтори моментът, когато ме чука в офиса на „Ривър“; исках да ме погледне, все едно съм най-съвършеното същество, което някога е виждал; исках да ме хване за ръката, да ме повлече по коридора към офиса, обзет от нетърпение да чака и секунда повече, преди да ме обладае.

Минах край опашката от чакащи и се насочих към входа за специални гости. Видях го да се смее и шегува с Тери, главния портиер. Сърцето ми се сви: късо подстриганата му руса коса, загарът, независимо от студа и дъждовете, добре скроеният тъмен костюм, очертаващ мускулите и стройното му тяло.

— Здравей — поздравих аз.

— Катрин? Какво правиш тук? — попита Лий.

Опитваше се да звучи хладно, но забелязах реакцията в очите му.

— Надявах се да ме пуснеш, за да се видя с приятелите си — отвърнах аз, усмихнах му се и леко намигнах.

Тери се приближи.

— Съжалявам, скъпа, тази вечер е препълнено. Нареди се на опашката като другите.

Въобще не възнамерявах да заставам на опашката.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Ще отида другаде.

Хвърлих последен поглед на Лий и си дадох вид, че се отправям към центъра на града.

В действителност взех първото такси и се прибрах право вкъщи. Не се изненадах, когато в три през нощта го чух да тропа на вратата.

— Защо не използва ключа си? — попитах, докато му отварям.

Нямах време да кажа каквото и да било повече, а и той не ми отговори.

Хвана ме за раменете и ме бутна навътре, във всекидневната, като дори не си даде труда да запали лампата, нито да затвори вратата след себе си. Дишаше учестено, а когато докоснах лицето му усетих, че е мокро. Целунах го и започнах с език да бърша сълзите от бузите му. Той простена и се хвърли така свирепо да ме целува, че усетих вкуса на кръв. След това ме бутна силно и се озовах върху дивана. Преди да успея да кажа каквото и да било, той беше свалил долнището на пижамата ми. При бързото и непохватно разкопчаване на панталоните си скъса някакво копче. През главата ми мина мисълта: „Ще ме заболи“, и в следващия миг той вече ме чукаше; при първото му проникване извиках от болка.

Казах ли „не“? Не и тогава. Изнасили ли ме? Не в същинския смисъл на думата и не точно тогава. В края на краищата аз му отворих вратата. По-рано същата вечер ходих в клуба с намерението да го накарам да ме чука. Е, сега ме чукаше и си давах сметка, че нямам никакво основание да се оплаквам.

Но ме болеше. Вътрешната страна на устната ми, където зъбите му се бяха впили в меката плът, беше прехапана. На другия ден бях натъртена навсякъде и едва успявах да вървя. Но се върна; поне за няколко часа. Когато се събудих сутринта, него го нямаше.