Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (108)

Събота, 12 юни 2004 г.

Заварих го в кухнята да разбърква чаша чай. Щастливата идилична картина след случката отпреди половин час беше, меко казано, странна.

Усмихна ми се. По русата му коса, където бе прокарал пръсти през нея, се забелязваха тъмночервени петна от кръв. Целуна ме по бузата и в отговор успях да му се усмихна. При това действие устната ми отново се цепна.

— Добре ли си? — попита ме той.

Кимнах и на свой ред попитах:

— А ти?

— Да. Съжалявам…

— Знам…

Отидохме във всекидневната и аз седнах на дивана.

— Не исках да си тръгнеш — подхвана той смутено.

Седеше в креслото отсреща, за да не ме притеснява. Долових, че всичкият му яд го е напуснал. Ако възнамерявах да бягам, моментът беше подходящ, но нямах никаква енергия.

— Е, сега не съм тръгнала за никъде, нали?

Гласът ми прозвуча странно дори за мен. Не само заради цепнатата устна. Струваше ми се, че нещо не е наред и с ушите ми, в главата си чувах странно жужене.

— Защо го направи? — попитах, без всъщност да ме интересува.

Лий изглеждаше съсипан. Имаше унил вид.

— Любопитно ми беше какво ще направиш — обясни той.

— Ти ли отговаряше на телефона, като се преструваше на Джонатан?

— Очаквах да ме разпознаеш — отвърна той. — Направих фалшив електронен адрес. Всичко стана съвсем лесно. Не допусках, че ще се хванеш. Така и не провери дали адресът е истински.

— Как стигна до „Хийтроу“ така бързо? Само това не ми е ясно.

Поклати глава и въздъхна.

— Понякога наистина си невероятно глупава, Катрин. Знаеш ли?

Свих рамене. Имаше право.

— Разполагам със синя лампа и сирена. Задръстванията и ограниченията на скоростта не са проблем за мен.

Е, сега, като разбрах, не можех да кажа, че ми е олекнало.

— Все пак успя да ме заблудиш, да знаеш…

— Нима?

— Не очаквах да се качиш на влака. Смятах, че ще шофираш до „Хийтроу“. Не застигнах колата ти по пътя и просто продължих напред. Оставаше ти една крачка да се качиш на самолета. Ако не карах с такава скорост, щеше да си на борда и да отлетиш.

Не ми се мислеше за това; била съм така близко до свободата си, а не успях…

— А видеокамерите на летището? На тях не личи ли, че арестуването е неубедително?

— Те не ме притесняваха. Навсякъде из летището има камери — във всички магазини, по входовете и изходите, навсякъде. Но те са собственост на различни компании. Половината от тях не са включени или са с такова лошо качество, че нищо не се различава. Някои правят повече от двайсет записа на една касета, защото са прекалено стиснати да сложат нови. Обикновено човекът, който отговаря за дадена камера, е в отпуска, а негов колега не желае да се товари с наблюдението и на чужди камери. Дори да прегледат всичките, ще са необходими години, за да се проследят записите от един-единствен ден. Повече ме притесняваше АРРН-то.

— Кое?!

— Автоматичното разпознаване на регистрационния номер. По него се отчита, че със служебна кола съм ходил чак до „Хийтроу“, когато се предполага, че съм в офиса да пиша отчети. Но и за това се погрижих — подмених регистрационните номера.

Явно нямаше измъкване. Запитах се колко ли ще продължи това, колко дълго ще издържа.

След чашата чай и сандвича, който ми направи, гледахме телевизия. Правехме се, че всичко е в рамките на нормалното. В единайсет часа ми нареди да се съблека. Направих го, без да се съпротивлявам, макар да ми беше трудно с една ръка. Останах само по пликчета. Заповяда ми да протегна ръце и отново щракна белезниците на китките ми. Металът се стегна върху охлузената кожа и болката веднага се възвърна. Отведе ме в стаята за гости и хвърли вътре одеяло след мен.

Седнах на пода, докато Лий още беше на прага. Мислех, че ще си тръгне, но след секунди той затвори вратата и седна, облегнал гръб на стената.

— Така и никога не ти разказах за Наоми.