А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (99)

98.

Ню Делхи, Индия

— Чакай тук. Ако не изляза до петнайсет минути, намери някой полицай и му кажи, че в магазина има обир — каза Дейвид.

Кейт огледа улицата и фасадата на магазина: „Таймпийс Трейдинг Къмпани“. Улицата беше оживена — безброй стари коли и яхнали велосипеди индийци. Дейвид й бе казал, че магазинът е един от многото тайни постове на Часовникова кула, нещо като тайна врата, през която местните агенти могат да предават сведения и да пращат съобщения до Централата. Надяваше се, че ако Часовникова кула все още функционира, постът може да е активен. Имаше едно голямо „ако“. Ако Часовникова кула бе паднала — изцяло — хората от „Имари“ щяха да наблюдават, дори по-вероятно да контролират тези постове в очакване да заловят нелоялните агенти.

Кейт кимна и Дейвид излезе на улицата и тръгна накуцвайки към магазина.

Кейт прехапа устни и зачака.

Магазинът бе претъпкан със стока. Всички часовници бяха в стъклени витрини, или поне тези, които не бяха изправени на пода. Всеки артикул изглеждаше крехък, изпипан до съвършенство, лесно чуплив. Докато се опитваше да се промуши между две стъклени витрини, Дейвид се чувстваше като праисторически бивол в магазин за китайски порцелан.

Вътре беше тъмно и отначало той не различаваше почти нищо. Отърка се в шкаф, пълен със старовремски джобни часовници, от онези, които са носили хора с монокли и лъскави жилетки. Шкафът се заклати и часовниците вътре подскочиха. Дейвид го сграбчи с две ръце и се помъчи да го задържи. Имаше чувството, че ако направи и едно погрешно движение, всичко в магазина ще се прекатури.

От дъното на магазина прозвуча нисък глас:

— Добре дошли, сър. С какво мога да ви услужа?

Дейвид се огледа, не видя нищо, после се взря отново. Мъжът седеше зад високо писалище в дъното на магазина. Дейвид тръгна към него, като накуцваше и се опитваше да избегне изправящите се на пътя му стъклени мини.

— Търся нещо специално.

— Дошли сте на правилното място, сър. Какво е това нещо?

— Часовникова кула.

Продавачът го изгледа.

— Необичайно желание. Но имате късмет. През годините набавихме няколко Часовникови кули за наши клиенти. Мога ли да зная какво по-точно имате предвид? Възраст, форма, размер?

Дейвид се опита да си спомни точните думи. Никога не бе помислял, че ще му се наложи да ги използва.

— Трябва да е механизъм, който съобщава нещо повече от времето. Изработен от нечуплива стомана.

— Мисля, че се сещам за такъв предмет. Ще трябва да се обадя по телефона. — Гласът му се промени. — Останете тук. — И преди Дейвид да успее да каже нещо, мъжът изчезна през завесата в дъното.

Дейвид наостри слух, но иззад завесата не долиташе никакъв звук. Той погледна часовника на стената. Беше прекарал в магазина десет минути. Щеше ли Кейт да спази обещанието си?

Продавачът се върна. Лицето му беше безизразно, неразгадаемо.

— Доставчикът би искал да разговаря с вас — заяви той.

Какво ли не би дал Дейвид за пистолет. Кимна и пристъпи зад писалището. Продавачът отмести завесата и го побутна в тъмнината. Дейвид усети, че продавачът се пресяга зад гърба му и вдига ръка нагоре, но преди да успее да се обърне, ръката на другия се спусна…