А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (37)

36.

Щабът на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

В асансьора Кейт се дърпаше, но пазачите я държаха здраво. Притиснаха я към стената, докато вратите се отворят, след това я натикаха в една стая със стол, който приличаше на зъболекарски. Метнаха я на стола, завързаха я за него и се ухилиха.

— Докторът ще дойде скоро. — После се изсмяха и излязоха.

Кейт зачака. Облекчението, което бе изпитала, когато видя Мартин, сякаш бе нещо отпреди милион години. Сега в нея се надигаше страх. Широки ленти придържаха ръцете й точно над китките. Стените на стаята бяха снежнобели и с изключение на стола единствената друга мебел бе висока метална масичка с някакъв вързоп върху нея. Не можеше да го разгледа добре, тъй като столът бе наведен назад и главата й бе извърната към фосфоресциращите лампи на тавана.

Вратата се отвори и тя изви глава да види кой влиза. Беше онзи грубиян, който бе отвлякъл децата. Мъжът, който я бе извел от камиона. На лицето му бе разцъфнала широка усмивка. Зла усмивка, от онзи тип, който казва: „Падна ми“.

Мъжът спря на няколко крачки от нея.

— Създаде ми доста проблеми днес, момиченце. Но в живота винаги има втора възможност. — Отиде до масичката и разви вързопа. С крайчеца на окото си Кейт успя да забележи метални отблясъци — вътре имаше легенче и някакви остри инструменти.

Мъжът я погледна през рамо.

— О, кого заблуждавам? Ако питаш мен, най-хубавото в живота е разплатата. — Той взе един от инструментите — миниатюрна бормашина. — Ти ще ми кажеш това, което искам да знам, но се надявам да не стане толкова бързо.

Влезе още един мъж. Носеше бяла престилка и държеше нещо, което Кейт не можа да разгледа — може би спринцовка.

— Какво правиш? — попита влезлият.

— Ами започвам. Ти какво правиш?

— Планът не е такъв. Първо използваме лекарства. Такива са заповедите.

— Не и моите заповеди.

Кейт лежеше безпомощна, докато двамата мъже се измерваха с погледи: единият стиснал сребрист инструмент, а другият — спринцовка.

Най-сетне мъжът със спринцовката каза:

— Както и да е. Ще й направя тази инжекция, а след това прави каквото искаш.

— Какво е това?

— Нещо ново, което използваме в Пакистан. Превръща мозъците в желе и те ти казват всичко, което искаш.

— Всеки път ли?

— Е, не. Има доста странични ефекти. Все още работим над него. — Мъжът заби дебелата игла в ръката на Кейт и бавно инжектира съдържанието на спринцовката. Кейт усети как студената течност навлиза във вените й. Опита се да се освободи от ремъците, но бяха твърде силно стегнати.

— Колко време ще отнеме?

— Десет, може би петнайсет минути.

— Тя ще помни ли нещо?

— Вероятно не.

Мъжът остави инструмента и се приближи към Кейт. Плъзна ръка по тялото й.

— Сладка си. И стегната. Може би ще ми позволят да се позабавлявам с теб след като получат отговорите.