А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (4)

3.

Център за изследване на аутизъм

Джакарта, Индонезия

Четвърта занималня кипеше от активност. Сцената бе типична: разхвърляни играчки, десетина деца, всяко от които си играеше само. В ъгъла осемгодишният Ади се полюшваше напред-назад, докато редеше пъзел. Когато постави и последното парче, вдигна гордо личице към Бен.

Кейт не можеше да повярва на очите си.

Момчето току-що бе подредило пъзел, който екипът й използваше, за да открива потенциални гении — индивиди с аутизъм и специални познавателни способности. Пъзелът изискваше коефициент на интелигентност между 140 и 180. Кейт не би могла да го подреди, а в цялата група имаше само едно дете, което можеше да се справи с него — Сатия.

Кейт гледаше как хлапето разбърква пъзела и после го подрежда пак. Ади се надигна и се премести на пейката до седемгодишния Суря. По-малкото момче отиде при пъзела и го подреди със същата лекота.

Бен се обърна към Кейт.

— Можеш ли да повярваш? Мислиш ли, че го е запомнил? След като е гледал Сатия?

— Не. Или може би, но се съмнявам. — Трябваше й време да помисли. Искаше да е сигурна.

— Над това работеше, нали? — попита Бен.

— Аха — отвърна тя, без да му обръща внимание. Не беше възможно. Не би могло да стане толкова бързо. До вчера тези деца показваха класически симптоми на аутизъм — ако въобще съществуваше подобно нещо. В последно време учени, изследователи и лекари все по-често се отнасяха към аутизма като към съвкупност от увреждания с широк спектър симптоми. В сърцевината на аутизма лежеше неспособността за комуникация и общуване с околните. Повечето от болните деца избягваха зрителен контакт и разговори, други не реагираха дори на имената си, а в най-тежките случаи просто не можеха да понасят какъвто и да било контакт. Вчера нито Ади, нито Суря биха могли да подредят пъзела, да погледнат някого в очите, камо ли да се сменят.

Трябваше да каже на Мартин. Той щеше да се погрижи да не им спират финансирането.

— Какво да направим? — попита развълнувано Бен.

— Отведи ги във Втора наблюдателна зала. Трябва да се обадя по телефона. — Смущение, изтощение и радост от спечелената битка си даваха среща в душата на Кейт. — И трябва да ги подложим на изследване. ADI-R. Не. ADOS 2, ще стане по-бързо. Нека ги заснемат. — Кейт се усмихна и го улови за рамото. Искаше да каже нещо прочувствено, нещо, което да отбележи момента, думи, които би произнесъл един гениален и многообещаващ учен в миг на важно откритие, но вместо това успя само да се усмихне уморено.

Бен кимна и улови децата за ръце, а Кейт отвори вратата.

В коридора стояха двама души. Не, не бяха хора — бяха чудовища, облечени от главата до петите с черни военни комбинезони — шлемове, нахлузени върху маски, тъмни очила, бронежилетки и черни гумени ръкавици.

Кейт и Бен замръзнаха и се спогледаха невярващо, после избутаха децата зад себе си.

— Това е научна лаборатория. Нямаме пари, но може да вземете приборите — каза Кейт. — Вземете каквото искате. Ние няма да…

— Млъквай — прекъсна я груб мъжки глас, дрезгав като от много пиене и пушене. Мъжът се обърна към партньора си — почти сигурно жена — и добави: — Взимай ги.

Жената пристъпи към децата. Без да мисли, Кейт й препречи пътя.

— Недейте! Вземете каквото поискате. Вземете мен…

Мъжът извади пистолет и го насочи към нея.

— Отдръпнете се, доктор Уорнър. Не искам да ви нараня, но ще го направя.

„Той ми знае името!“

С крайчеца на окото си забеляза, че Бен пристъпва да застане пред нея, за да я прикрие от пистолета.

Ади се опита да побегне, но жената го сграбчи за ризата.

Бен и Кейт се хвърлиха върху мъжа с пистолета едновременно. Пистолетът гръмна и Кейт видя как Бен пада. Плисна кръв.

Мъжът я сграбчи. Беше твърде силен. Притисна я към пода и тя чу силен пукот…