А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (57)

56.

Шефът на охраната подаде радиостанцията на Дориан.

— Повече няма да закачат момичето ви. Извинявам се за това, мистър Слоун. Нали разбирате, толкова много нови хора, още не сме се опознали…

— Спестете ми глупостите. — Дориан се обърна към доктор Чейс, ядрения физик. — Продължавайте.

— Да, доставките, които получихме от север… не съм сигурен, че ще можем да ги използваме.

— Защо?

— Атомните бомби от Беларус са били пренастройвани. Ако имаме време, вероятно ще успеем да ги разглобим и да използваме материала.

— И какво ни остава?

— Украинските и руските устройства ще свършат работа, макар че са доста стари. Китайските са съвсем нови, изработени наскоро. Как успяхте…

— Няма значение. Бройка?

— Да видим. — Той погледна една разпечатка. — Общо сто двайсет и шест бойни глави. И повечето са с много високо съдържание. Ще е добре да знаем характера на целта, но като оставим, това бих казал…

— А какво става с преносимите бомби?

— А, да, те също са готови. — Доктор Чейс кимна на един асистент в другия край на стаята и младият мъж излезе и се върна с обемисто сребристо яйце — беше с размерите почти на количка от супермаркет. Мъжът едва бе успял да го обгърне с ръце и го носеше извит назад, за да е сигурен, че няма да му се изплъзне. Стигна до масата, постави яйцето отгоре и понечи да отстъпи, но то се заклати и мъжът се метна и го хвана да го задържи.

Доктор Чейс бръкна в джобовете си и се усмихна очаквателно.

Дориан изгледа яйцето, после Чейс.

— Какво е това, по дяволите?!

— Ами това е… преносимото устройство, което поискахте. Седем цяло и четири килограма. — Поклати глава. — Не можахме да го смалим повече, не и за толкова кратко време.

Дориан го гледаше невярващо и ученият най-после се притесни.

— Да не би нещо да не е наред с него? Имаме още едно…

— Казах преносимо. Трябват ми две преносими ядрени бомби.

— Ами да! Видяхте, че Харви я носеше. Вярно, малко е обемиста…

— На голямо разстояние и в раница, а не някакво си огромно яйце! Колко време ще ви трябва да го смалите — защото, докторе, трябва да се побере в раница!

— Ами… — Чейс не сваляше поглед от яйцето.

— Колко време? — повтори Дориан.

— Няколко дни…

— Мистър Слоун, имаме проблем в ядрената централа. Ако обичате, погледнете това.

Дориан завъртя креслото и погледна в таблета, който му подаваше шефът на охраната. Зад гърба си чу Чейс да се приближава към Харви и да му се оплаква:

— Това да не е като във филмите, където просто пъхаш бомбата в раница и отиваш да катериш Еверест? Но все пак трябва да…

Дориан го прогони от ума си и се опита да се съсредоточи върху картината на таблета. Мъж вървеше из стая, пълна с метални тръби…

— Къде е това?

— Помещението на първи ядрен контур, до реакторите. Има и още. — Охранителят смени картината.

Дориан загледа как мъжът разполага заряди. Намръщи се и чукна на екрана, за да увеличи образа. Не можеше да бъде!

— Познавате ли го, сър?

Докато разглеждаше лицето на мъжа, Дориан си припомняше планинското селце в Северен Пакистан, пламъците, лумнали от всяка къщурка, бягащи жени и деца, мъже, проснати пред горящите къщи… и един човек, който стреля по него. Дориан също стреляше, не помнеше колко пъти. Докато не го довърши.

— Да, познавам го. Ендрю Рийд. Бивш агент на ЦРУ. Ще ви трябват доста повече хора, за да го задържите.

— Да стреляме ли на месо?

Дориан не отговори. Чуваше пращенето на радиостанции и гласовете на мъже, издаващи заповеди. Рийд беше тук и се опитваше да взриви централата. Едва ли беше сам. Къде ли се беше намирал през последните четири години — щом не беше мъртъв? И защо точно централата?

Шефът на охраната докладва:

— Взехме зарядите и детонатора. В момента ги изнасяме от сградата. Прегледахме записите от камерите — няма друго, което да създаде проблеми. Скоро ще затворим кръга около него. Искате ли да…

— Не го убивайте — каза Дориан. — Той къде е сега?

Шефът му подаде таблета и посочи едно място на картата.

— Какво е това помещение? — Дориан чукна екрана с пръст.

— Коридор, който свързва Първи с Втори реактор.

Дориан посочи две големи врати, разположени една срещу друга.

— Това ли са единствените входове и изходи?

— Да. Стените на коридора са от бетон, дебел три метра.

— Идеално. Вкарайте го там и затворете вратите. — Дориан поклати глава. Не пропускаше ли нещо? Изчака, докато шефът на охраната говореше по радиостанцията. Децата. — Какво е положението с децата?

Шефът на охраната го погледна малко притеснено.

— Трябва да са в стаята, в която ги затворихме.

— Покажете ми.

Шефът на охраната се наведе над таблета. На лицето му се изписа изненада.

— Намерете ги — нареди Дориан.

Шефът на охраната извика нещо по радиостанцията. След секунди радиото изпращя и той подаде таблета на Дориан.

На екрана се виждаше Наоми с онази жена — Кейт Уорнър. Децата бяха с тях. Това лоша новина ли беше, или добра?

Шефът на охраната отново се разкрещя по радиото.

Дориан се замисли. Възможно ли бе да са само двамата?

— След малко ще ги заловим, сър. Не зная как…

Дориан вдигна ръка, без да го поглежда.

— Млъкнете.

Какво да прави? Без съмнение имаше пробив в сигурността, при това сериозен. Но имаше и още неща. Дориан махна на един от помощниците и нареди:

— Логан, прати съобщение до Съвета на „Имари“: „Нападнат е китайският център. Опитваме се да овладеем положението, но не е изключено всички научни мощности да бъдат разрушени. Ако това се случи, незабавно задействайте Протокола Тоба. Ще изпращаме съобщения по хода на развоя на събитията“. Прикачете снимка на мъжа от атомната централа и двете жени, които се опитват да изведат децата. Искам да знам в мига, когато някой отговори.

Шефът на охраната се наведе към него.

— Заловихме ги, сър.

— Браво! Страхотна работа — подхвърли насмешливо Дориан.

Началникът преглътна и продължи, вече не толкова уверено:

— Трябва ли да…

— Отведете двете жени при Камбаната и ги оставете с останалите опитни екземпляри, които в момента се подготвят. Искам да са в челната редица. После включете машината колкото се може по-бързо. Кажете на Чанг да не чувам извинения. — Дориан направи пауза. Кейт Уорнър в залата с Камбаната, какво сладко отмъщение. И Мартин нямаше да може да направи нищо. Скоро никой вече нямаше да може да направи нищо. Всъщност всичко ставаше дори по-добре, отколкото го бе планирал. Дориан махна на доктор Чейс. — Бомбите още ли са в товарните вагони?

— Да, с изключение на тези от Беларус… и двете преносими…

— Добре. — Дориан се обърна към шефа на охраната. — Качете децата в товарните вагони и разкарайте влака оттук. Незабавно. — Завъртя се със стола към доктор Чейс. — Искам вие също да се качите във влака и когато стигне брега, или тези яйца ще влязат в раница, или ще влезете вие. Разбрахте ли ме?

Чейс кимна и погледна настрани.

Шефът на охраната изслуша поредния доклад по радиостанцията и предаде:

— Сър, саботьорът е в коридора пред Втори реактор.

— Добре. Погрижете се да не остане нито един товарен вагон. Ще ни трябват да прекараме и някои други неща. — Дориан се обърна към Дмитрий Козлов, заместник-началника на отдела за сигурност.

— Когато приключат с Камбаната, натоварете телата във вагоните и ги откарайте. Ще ни трябва товарна зона, вероятно в Северна Индия, някъде с достъп до летищата.

— Ами останалият персонал?

— Мислех върху това — отвърна Дориан и отведе Дмитрий настрани. — Те представляват риск. Не можем да им позволим да си тръгнат, не и докато Тоба не бъде разгърнат напълно. Имаме и друг проблем. Разполагаме само със сто и деветнайсет човешки образци.

Мъжът веднага прозря затруднението.

— Телата няма да са достатъчно.

— Въобще няма да стигнат. Мисля, че можем да решим и двата проблема, но няма да е лесно.

Дмитрий кимна към учените, които сновяха из лабораторията.

— Да прекараме и служителите през Камбаната? Съгласен. Но хората на Чанг ще трябва да използват машината… върху собствените си колеги. Изпълнимо, но ще е грозна картина. Имаме поне стотина охранители. Едва ли ще влязат безропотно, дори ако ги разделим и измислим някакво учение.

— Какво ще ти трябва? — попита Дориан.

— Петдесет, може би шейсет мъже. Най-добре от отдела за сигурност или агенти от Часовникова кула. В момента хората на „Имари“ прочистват централата в Джакарта. Може би ще успеем да използваме останалите агенти.

— Погрижи се за това.

— А ти къде ще бъдеш?

— Някой вътре в „Имари“ вероятно работи с Рийд. Отивам да разбера кой е той.