А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (26)

25.

Екранирано комуникационно помещение

Централа на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Джош гледаше как червените точки на монитора угасват. Мъжете в тайните квартири — тези, които се бяха отправили към изходите — бяха мъртви. След няколко минути видя как конвоят на Дейвид спира на улицата — после и те изчезнаха, с изключение на Дейвид. Точката на Дейвид се движеше бързо — последен спринт.

Джош въздъхна и се отпусна на стола. Погледна през стъклената стена към вратата. Горелката бе изписала светеща дъга. Скоро дъгата щеше да стане полукръг, после кръг, а след това щяха да влязат и времето му щеше да изтече. Разполагаше с две, най-много с три минути.

Писмото. Взе писмото от Дейвид. „Ще го отвориш, когато умра.“ Преди няколко часа не би повярвал, че ще дойде време да го отвори. Толкова много илюзии бяха умрели през тези часове — че Часовникова кула е непобедима, че никой не може да ги разкрие, че Дейвид ще оцелее, че добрите винаги побеждават…

Разкъса плика.

Скъпи Джош,

Не преживявай. Още като започвахме бяхме страшно изостанали. Предполагам, че Централа Джакарта е паднала или че скоро ще падне.

Помни нашата задача: не бива да позволяваме на „Имари“ да осъществят целта си. Препрати каквото си открил на директора на Часовникова кула. Казва се Хауард Кийгън. Можеш да му имаш доверие.

Има една програма на Часовниксървър-връзка. Осигурил съм отделна линия до Управлението, за да можеш да препратиш данните безопасно.

И едно последно нещо. През годините събрах малко пари, главно от лошите типове, които изваждахме от строя. Има и друга програма — Часовниксървър-разпределение. Тя ще разхвърли натрупаното там по други сметки.

Надявам се никога да не открият това помещение и да си в безопасност, когато четеш това писмо.

За мен бе чест да работя с теб.

Дейвид

Джош остави писмото, наведе се над клавиатурата и прехвърли цялата събрана информация до Управлението на Часовникова кула, след това изпрати нареждане за банковите трансакции. „Малко“ пари бе скромно казано. Джош проследи пет трансакции от по пет милиона всяка, които бяха прехвърлени до Червения кръст, УНИЦЕФ и три други организации за помощ на пострадалите от бедствия. Изглеждаше напълно резонно. Но не и последната трансакция. Депозит от пет милиона долара по сметката в банка „Дж. П. Морган“ в Щатите. Джош копира имената на притежателите на сметката и ги потърси в Мрежата. Мъж на шейсет и две и съпругата му на петдесет и пет. Родителите на Дейвид? Натъкна се на кратка статия. Двойката бе изгубила единствената си дъщеря при атаката от единайсети септември. По онова време тя била инвестиционен анализатор във „Фицджералд“, наскоро завършила „Йейл“ и сгодена за Ендрю Рийд, студент последна година в Колумбийския.

И тогава Джош го чу — или по-скоро чу, че вече не се чува. Звукът на горелката. Кръгът се бе затворил и скоро щяха да разбият вратата.

Събра документите, изтича при тавичката и ги запали. Върна се на масата и задейства програмата, която изтриваше харддиска. Щеше да отнеме пет минути. Може би нямаше да намерят нищо. Или пък да спечели още малко време? Погледна кутията с пистолета.

Нещо привлече вниманието му на екрана с картата. Стори му се, че мярва червена точка. Но вече бе изчезнала.

Силни удари по вратата го стреснаха. Блъскаха с таран, за да изкъртят изрязаното парче. Ударите съвпадаха с учестеното туптене на сърцето му.

На компютърния екран програмата показваше, че е изтрила 12 процента от информацията.

Точката светна отново и този път остана така: Д. Вейл. Местеше се бавно, по течението на реката. Слаби жизнени показатели, но все пак бе жив. Излъчваше ги бронежилетката.

Джош трябваше час по-скоро да му прати всичко, което бе открил, и начин за връзка с информатора. Възможности? По правило в такива случаи се използваше интернет явка — някой обществен сайт, където да разменят кодирани съобщения. Часовникова кула обикновено прибягваше до аукционите в eBay — снимките на продуктите включваха скрити послания, или файлове, разшифровани с алгоритъм на Часовникова кула. За непредубеденото око тези снимки изглеждаха съвсем нормални, но една незначителна промяна на пикселите, осъществена от програма на Часовникова кула, ги превръщаше в текст.

Само че двамата с Дейвид нямаха уговорена система. Не можеше да му се обади. Да му прати имейл би било равносилно на смъртна присъда — Часовникова кула следеше всички електронни адреси и агентите щяха да проследят Дейвид до адреса на компютъра, който използва, за секунди. От него пък щяха да получат точното местоположение или да придобият приблизителна представа за него. Останалото щяха да свършат видеокамерите в околността. IP адресът… Джош се замисли. Дали пък не би се получило?

Изтриване — 37%

Трябваше да действа бързо, преди компютърът да се изключи.

Отвори една линия, която използваше често за операции в Мрежата — разшифроване и прехвърляне на доклади, преди да ги прати на Управлението. Бяха я установили наскоро, за да подсигурят информацията от Централа Джакарта срещу опити линията да бъде засечена. Никой не знаеше за нея. И вече съдържаше няколко кодирани съобщения, пратени от него. Чудесен избор.

Но сървърът нямаше уебадрес — само IP: 50.31.14.76. Уебадреси като www.google.com или www.apple.com в действителност се преобразуваха в IP. Когато напишеш адрес в своя уеб браузър, група сървъри, наречени DNS, или сървъри за домейн-названия, сравняват адреса със съответното IP в тяхната база данни и те изпращат на нужното място. Ако вместо това напишеш в лентата точното IP, ще се озовеш на същото място, без да те прехвърлят. 74.125.139.100 отваря Google.com, 17.149.160.49 — Aplle.com и така нататък.

Джош приключи с прехвърлянето на информацията в сървъра. Компютърът видимо забавяше скоростта. Появиха се няколко съобщения за грешки.

Изтриване — 48%

Ударите бяха престанали. Отново използваха горелката. На пода пред вратата се бе образувало петно от разтопен метал.

Трябваше да прати на Дейвид IP адреса. Не можеше да му се обади или да напише съобщение. Всички информатори и агенти се следяха стриктно от Часовникова кула, а и нямаше представа накъде се е насочил Дейвид. Нужен му бе някакъв начин, за да изпрати числата от IP адреса. Нещо, за което знае само Джош…

Банковата сметка на Дейвид. Това щеше да свърши работа.

Джош също имаше лична сметка, както и всички негови колеги в службата.

Помещението се изпълни със стържене на изкривен метал. Още малко и щяха да нахълтат.

Джош отвори уеб браузъра, после сайта с банковата си сметка. Въведе чевръсто данните от сметката на Дейвид, след това зададе серия от депозити:

9.11

50.00

31.00

14.00

76.00

9.11

Щеше да мине цял ден преди трансакцията да се появи в сметката на Дейвид и дори след това той щеше да я забележи само ако я провери. Дали щеше да се досети, че това е IP адрес? Джош можеше само да се надява.

Врата рухна с трясък. В помещението нахлуха войници, облечени с бронирани жилетки.

Изтриване 65%

Не беше достатъчно. Можеше да открият нещо.

Кутията. Ампулата. Три до четири секунди. Нямаше да му стигнат.

Джош се хвърли към кутията на масата и я събори. Тя тупна на стъкления под и той клекна. С треперещи пръсти извади пистолета. Как се правеше? Дърпаш затвора… натискаш? Божичко! Вече бяха при вратата на стъкленото помещение. Трима души.

Той вдигна пистолета. Ръката му се тресеше. Стабилизира я с другата ръка и натисна спусъка. Куршумът се заби в компютъра. Трябваше да уцели твърдия диск. Стреля отново. Изстрелите бяха оглушителни.

Светът се превърна в звуци. Навсякъде имаше стъкло, на дребни парчета. Джош полетя към стъклената стена. Още стъкло се сипеше около него, върху него, забиваше се в плътта му. Той погледна надолу и видя, че на гърдите му зеят рани от куршуми. Усети, че от устата му руква кръв, стича се по брадичката и се слива с кървавата локва на гърдите му.

В същия миг лампичката на компютъра угасна.