А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (121)

120.

Кейт чуваше около себе си свистене на въздух. Все още не чувстваше тялото си, но въздухът бе топъл. Тя се опита да се оттласне от пода, но не успя и тупна по лице. Беше толкова изморена…

Постепенно топлината изпълни скафандъра и тялото й започна да възвръща чувствителността си. Те — които и да бяха — се бяха погрижили да възстановят телесната й температура. Мъглата в шлема се превърна в едри капки вода, която се спусна надолу на струйки, а зад тях вече се различаваше подът. Беше метална решетка, само дето не можеше да вижда през нея. Всъщност подът бе монолитен, с вдлъбнатини на равни разстояния.

Преобърна се по гръб и вдигна поглед към металния таван. Мъглата се бе разсеяла напълно. Все още й беше студено, но не можеше да се сравнява с кучешкия студ отвън. Къде се намираше?

В някаква дезинфекционна камера?

Седна. Вече чувстваше пръстите си и започна да разкопчава лепенките на ръкавите. С известни усилия си свали ръкавиците и се зае с шлема. Десет минути по-късно успя да се измъкне от скафандъра и остана само с дрехите, с които бе напуснала Гибралтар.

Огледа помещението. Беше добре осветено, широко десетина метра и вероятно два пъти по-дълго. Зад нея бе високата врата, през която бе влязла — много по-голяма от вратата в другия край. Тя тръгна през помещението към нея и вратата се отвори и на пода и тавана блеснаха светлини. Бяха слаби, но достатъчни да осветят сивкав коридор. Напомняха за указателни светлини на пода на самолет.

Намираше се в грамадна Т-образна секция. Накъде да тръгне? Преди да реши, чу приближаващи се стъпки.