А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (34)

33.

Бордеите край реката

Джакарта, Индонезия

Дейвид отново зашлеви Коул и той се свести. Едва ли бе на повече от двайсет и пет. Погледна го с размътен поглед и очите му се разшириха, когато го позна.

Понечи да се дръпне, ала Дейвид го задържа.

— Как се казваш?

Мъжът се огледа, търсеше помощ или може би някакъв изход.

— Уилям Андърс. — Опипа се, вероятно да провери дали са му оставили оръжията.

— Погледни ме. Виждаш ли бронираната униформа, която нося? Позната ли ти е? — Дейвид се изправи, за да може младият мъж да я види по-добре. — Ела с мен.

Мъжът го последва безволно в съседната стая, където лежеше неговият партньор, с извита под неестествен ъгъл глава.

— Той ме излъга и виж докъде го докара. Ще те попитам само още веднъж — как се казваш?

Мъжът преглътна и се подпря на вратата.

— Коул. Коул Брайънт.

— Това е по-добре. И откъде си, Коул Брайънт?

— Отдел за сигурност на „Имари“, подразделението в Джакарта.

— Не, откъде идваш?

— Какво? — Наемникът изглеждаше объркан.

— Къде си израсъл?

— В Колорадо. Форт Колинс.

Дейвид виждаше, че Коул вече се съвзема от замайването. Скоро щеше да стане опасен. Трябваше преди това да разбере дали ще може да свърши работа.

— Имаш ли семейство там?

Коул отстъпи назад.

— Не.

Беше лъжа. Много обещаващо. Сега Дейвид трябваше да го накара да му повярва.

— Във Форт Колинс играехте ли на ав или дав?

— Какво? — Коул продължаваше да отстъпва към вратата.

— Спри — нареди сурово Дейвид. — Не усещаш ли нещо в гърба си? Някакво стягане?

Мъжът се опипа отзад, опита се да пъхне ръка под бронежилетката. На лицето му се изписа объркване.

Дейвид се наведе над платнената торба в ъгъла на стаята и я отвори. Вътре имаше няколко кафяви блокчета като от детски конструктор, увити в найлон.

— Знаеш ли какво е това?

Коул кимна.

— Поставих един пакет от тези експлозиви на гърба ти. Това дистанционно може да го взриви. — Дейвид вдигна лявата си ръка и показа на Коул малко цилиндърче, колкото батерия. В горния му край имаше червено копче, на което Дейвид бе опрял палец. — Знаеш какво е това, нали?

Коул замръзна.

— Спусъкът на мъртвеца.

— Много добре, Коул. Това е спусъкът на мъртвеца. — Дейвид се изправи и метна торбата на рамо. — Ако палецът ми се отдели от това копче, експлозивът ще избухне и ще направи вътрешностите ти на кайма. И имай предвид, че съм сложил толкова експлозив, колкото да пострадаш ти, но не и аз — благодарение на бронираните дрехи. Може да стоя до теб и ако някой ме гръмне или пострадам, взривът ще втечни червата ти, но ще остави обвивката цяла и ще си бъдеш като шоколадово яйце с крем. — Дейвид виждаше, че го е изплашил достатъчно. — Обичаш ли шоколадови яйца, Коул?

Коул завъртя глава.

— Сериозно ли не обичаш? Като малък ги обожавах. Майка ми винаги ми купуваше за Великден и ми го даваше, след като играехме на ав или дав. Нямах търпение да го грабна. Схрускваш дебелата шоколадена обвивка и отвътре изтича кремът. — Дейвид отмести поглед, сякаш за да си спомни по-добре колко е било вкусно. — После отново изгледа Коул. — Но ти не искаш да се превърнеш в шоколадово яйце, нали, Коул?