А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (124)

123.

Дейвид мислеше трескаво.

— Вижте, не зная какво да кажа. Сега е 2013-а година.

— Невъзможно. — Без да сваля пистолета от Дейвид, мъжът приближи един шкаф, бръкна вътре и извади нещо, метално и златисто. После го хвърли на Дейвид.

Беше часовник. Дейвид го обърна и погледна датата и часа: 19 септември 1985.

— Мда. Хъм. Аз нямам златен часовник с дата, но… — Той посегна към джоба си.

Мъжът вдигна пистолета.

Дейвид застина.

— Успокойте се. Имам своя времева капсула. Картинка в джоба ми. Можете да бръкнете и да я извадите.

Мъжът пристъпи напред и извади от джоба на Дейвид лъскава снимка. На нея се виждаше айсберг и стърчаща от него подводница.

— Предполагам, че през 1985 „Имари“ все още не са правили сателитни снимки на айсберги.

Мъжът поклати замислено глава.

— Това е подводницата на Кейн, нали?

Дейвид кимна.

— Смятаме, че са я открили преди няколко седмици. Вижте, аз съм не по-малко объркан от вас. Нека поговорим, да се опитаме да си изясним нещата. Вие как стигнахте тук?

— Работех в една тайна крипта. Успях да разбера как действат машините им.

— Вие ли поставихте онези видеоизображения на повторение?

— Видеоизображения? О, да, в случай че не се върна и някой открие криптата. — Той седна на койката. — Освен това забих копието във вратата. Изпробвах различни находки от криптата с надеждата да пробудя и други машини към живот. Успях да отворя вратата, но нямаше как да се върна. Продължих към следващата стая. Опитах се да задържа вратата подпряна с помощта на копието, но не се получи. Тук машините са различни. Повечето, изглежда, са изключени. Има и други загадъчни неща… но не успях да отбележа голям напредък. А сега се появи ти. Изглежда, цялото това място се пробужда, все повече машини се активират и се отварят врати, които преди не помръдваха. Бях наблизо, когато чух една такава врата да се отмества, и после те видях.

— Да се върнем към хронологичните различия. Зная, че вие не сте Патрик Пиърс или Том Уорнър. Той трябва да е към осемдесетте. Така че кажете ми кой сте…

— Аз съм Патрик Пиърс. — Мъжът се наведе напред. — Тук времето тече по-бавно. Вероятно един ден долу се равнява… на цяла година горе.

— Но как?

— Не зная. Може да е свързано по някакъв начин с Камбаната. Според мен тя изпълнява двойствена функция. От една страна е часовой, който не допуска проникването на същества, които не са атланти. Но това е само половината. Когато започнахме да изучаваме това устройство, помислихме, че е машина на времето. Камбаната създава около себе си поле, нещо като забавяща времето сфера. Както казах, в близост до нея времето тече с различна скорост. Вероятно това се дължи на гравитационно изместване — свиване и разгъване на пространство — времето около нея. Някои дори предположиха, че Камбаната може да е хиперпространствен генератор.

— Какво?

— Това е термин. Тези идеи се основават на теорията на относителността на Айнщайн. Предполагам, че в твое време тя е претърпяла известна ревизия. Достатъчно е да се каже, че през годините след като извадихме Камбаната в Гибралтар забелязахме, че в близост до нея времето се забавя. Предполагаме, че по такъв начин натрупва енергия. Дори успяхме да обърнем посоката на този процес, като я свързахме с енергоизточници и минимизирахме гравитационния й ефект.

— Това е интересно, но има един проблем. Камбаната в Гибралтар е била преместена преди повече от сто години.

— Зная. Нали участвах в изваждането й. Имам още една теория. Смятам, че когато е избухнал корабът в Гибралтар, атлантите са били заклещени в частта, която се е отчупила. Според мен вратата, през която са минали, не е водела към друга част на кораба. Мисля, че е била портал към друг кораб. Тоест не смятам, че сега сме в Гибралтар.