А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (80)

79.

Кейт прегледа раните на Дейвид и смени превръзките. Определено заздравяваха. Скоро щеше да дойде на себе си. Поне така се надяваше. Върна се към дневника.

9 август 1917

Вчера Крейг намина и ми каза, че „Имари Гибралтар“ е „малък местен концерн“. И побърза да добави: „макар че ние сме част от по-голяма организация с други интереси на континента и отвъд океана“. Малки местни концерни не притежават половината от пристанище, нито се разпростират отвъд пределите на фронтове.

Обиколката на разкопките е първият признак, че „Имари“ не е това, което изглежда. Пристигам на адреса от картичката на Малори и се озовавам пред полукръгла триетажна сграда в сърцето на пристанищния район. Табелите на вратата са различни варианти на „Импорт/ Експорт“ и „Морски товарен транспорт“, със съответните добавки на имена. Множеството табели контрастират с мрачната зле осветена и на пръв поглед изоставена бетонна сграда, над чиято входна врата е окачена фирмата „Имари Гибралтар“.

Вътре дребна секретарка скача чевръсто и казва учтиво:

— Добро утро, мистър Пиърс. Мистър Крейг ви очаква.

Или ме познава по накуцването, или пък нямат кой знае колко посетители.

Вътрешността на офиса ми напомня за батальонен щаб, набързо устроен в град, който току-що е паднал след обсада и скоро ще бъде изоставен отново, тъй като събитията ще поемат в друга посока. Място, на което никой не смята да се застоява.

Крейг е самата любезност, уверява ме колко се радва, че съм решил да приема предложението им. Както очаквам, от Кейн няма и помен, но присъства друг човек, по-млад, малко под трийсетте, приблизително на моята възраст и с черти, странно сходни с тези на Кейн — особено ако се има предвид насмешливият му израз. Крейг потвърждава подозренията ми.

— Патрик Пиърс, това е Рутгер Кейн. Познавате баща му. Помолих го да ни прави компания по време на нашата обиколка, тъй като ще работите заедно.

Здрависваме се. Ръката му е силна и стиска здраво. Седмиците на легло оказват влиянието си и аз бързам да си дръпна ръката.

Кейн младши изглежда доволен.

— Радвам се, че най-сетне дойдохте, мистър Пиърс. От доста време карам баща ми да намери нов човек за разкопките, заради проклетата война ужасно се забавихме. — Сяда и кръстосва крака. — Гертруд! — Поглежда през рамо, когато секретарката се показва на вратата. — Кафе. Пиете ли кафе, Пиърс?

Пренебрегвам го и извръщам поглед към Крейг.

— Моите условия бяха ясни. Аз командвам разкопките — ако приема работата.

Крейг вдига ръце, за да усмири Рутгер, и заговаря бързо, търси компромис:

— Нищо не се е променило, мистър Пиърс. Рутгер работи вече от десетина години над проекта, може да се каже, че буквално порасна в тези мини! Вероятно двамата с него имате много общо. Сега ще работите заедно. Той ще ви предложи безценни съвети и с неговите познания и вашия опит в миньорското дело надявам се най-сетне да осъществим бърз напредък. — Спира с жест секретарката, която се появява с поднос. — Гертруд, ще налеете ли кафето в термоси? Ще го вземем с нас. И малко чай за мистър Пиърс.

 

 

Входът на мината е на почти миля от офиса на „Имари“ — в един пристанищен склад в подножието на Скалата. По-точно два склада, съединени с обща фасада, за да изглеждат откъм улицата като две отделни сгради. Толкова голям склад не може да не събужда любопитство. Два близки един до друг склада биха могли да останат незабелязани.

В огромния склад ни чакат четирима мургави мъже. Предполагам, че са мароканци. Веднага щом се появяваме те свалят чергилото от съоръжение в центъра на склада. Това, което се показва отдолу, не е съоръжение, а входът на мината. Огромен отвор, който се простира в двете посоки. Очаквах вертикална шахта, но това е най-малката от изненадите за този ден.

Виждам електрическа дрезина. И две релси, които отвеждат навътре в мината. Очевидно изкарват много пръст.

Крейг ми посочва една празна вагонетка, след това залива и морето отвъд вратата на склада.

— Денем копаем, а нощем разтоварваме, мистър Пиърс.

— И стоварвате пръстта…

— В залива, както вече сигурно сте предположили. Ако има пълнолуние, пращаме кораба навътре.

Логично. Това е почти единственият начин да се отърват от толкова много пръст.

Приближавам се и оглеждам входа. Виждам подпори от дебели талпи, също като в мините в Западна Вирджиния, както и дебел черен кабел, който преминава от една талпа към следващата и изчезва навътре в тъмнината. Всъщност кабелите са два, по един от всяка страна на шахтата. От тази страна левият кабел е свързан с… телефон. Десният просто изчезва в една метална кутия, снабдена с ръчка. Електричество? Вероятно.

След като мароканците приключват със сгъването на чергилото, Рутгер се обръща към тях на немски. Разбирам малко, особено една дума: „фойер“. Огън. При тази дума настръхвам. Той посочва дрезината, после релсите. Мъжете изглеждат смутени. Без съмнение е заради мен и аз извръщам глава, за да не ставам свидетел на унижението им. Чувам Рутгер да вдига нещо и откъм релсите долита метално дрънчене. Обръщам се и го виждам да пали фитил в кръгла хартиена торба върху миниатюрна дрезина, не по-голяма от поднос. Рутгер я нагласява върху една от релсите и мароканците му помагат с нещо като катапултно устройство, което изстрелва малката дрезина и пламъка в тъмната мина. Хартиената торба пречи на пламъка да се разгори твърде бързо.

Миг по-късно чуваме приглушена експлозия. Газ гризу. Вероятно метанов джоб. Рутгер махва на мароканците да изстрелят още една дрезина и те бързат да изпълнят заповедта му. Впечатлен съм. Със съжаление трябва да призная, че в Западна Вирджиния методите ни не са толкова напредничави. Да попаднеш на метанов джоб е като да се натъкнеш на заредена граната — експлозията е мигновена и разрушителна. Ако огънят не те убие, ще го направи срутването.

Това е опасна мина.

Чуваме тътнежа на втори взрив, този път по-надълбоко.

Мароканците зареждат и изстрелват трети катапулт.

Изчакваме малко и след като не последва нов тътен Рутгер се настанява зад кормилото на дрезината. Крейг ме тупва по рамото.

— Готови сме, мистър Пиърс. — Той сяда на пасажерското място, а аз сядам на пейката отзад. Рутгер подкарва главоломно към вътрешността и едва не изхвърча още на първия завой, но завива в последния момент и след това изправя кормилото, а ние политаме към недрата на земята като герои от роман на Жул Верн. Дали не беше „Пътешествие до центъра на Земята“?

Тунелът тъне в почти непрогледен мрак, ако се изключат зацапаните предни фарове, които едва осветяват на десетина крачки пред нас. Носим се с бясна скорост за време, което ми се струва цял час, и мълчим, тъй като при това оглушително тракане е невъзможно да се разговаря. Мащабът е умопомрачителен, невъобразим. Тунелите са широки и високи и за мое неудоволствие — много добре направени. Това не са тунели на златотърсачи, а истински подземни пътища.

Отначало дрезината се спуска в широка серпантина, очевидно за да попадне дълбоко под залива.

Спиралата ни отвежда в просторна подземна галерия, без съмнение използвана, за да се трупат материали. Успявам да мярна сандъци и контейнери, преди Рутгер отново да пришпори машината надолу в поредния прав тунел. Спускаме се непрестанно и с всяка секунда въздухът става все по-тежък и влажен. Минаваме покрай няколко разклонения, но нито едно от тях не е в състояние да накара Рутгер да забави. Той кара като обезумял, върти наляво и надясно и едва успява да вземе завоите. Вкопчвам се в седалката. Крейг се пресяга и го докосва по ръката, но не чувам какво му казва. Няма значение, защото Рутгер не му обръща внимание — отмества ръката на Крейг и продължава да увеличава скоростта. Двигателят издава неистов вой и тунелът прелита край нас, озарен от проблясъци.

Рутгер разиграва тази страховита сценка, за да ми демонстрира колко добре познава тунела, че това е негова територия, че държи живота ми в ръцете си. Иска да ме сплаши. И успява.

Мината е по-голяма от всичко, което съм виждал. А в планините на Западна Вирджиния има доста големи мини.

Най-сетне тунелът излиза в галерия, завършваща с множество кухини, сякаш миньорите са опитвали различни посоки, без да знаят накъде да продължат. От тавана висят електрически лампи и озаряват подземието — виждат се множество сондажни дупки, където са били поставяни взривове, преди тунелите да бъдат изоставени. Виждам и навит на руло черен кабел, свързан с телефон, без съмнение осигуряващ пряка връзка с повърхността.

Релсите свършват тук. Трите минидрезини са подредени до импровизирана платформа. Първите две са с взривени капаци. Третата е спряла кротко зад тях, пламъчето й трепка и подскача сред носещите се невидими кислородни течения.

Рутгер изключва двигателя, скача навън и угасява свещта.

Слизаме и Крейг се обръща към мен:

— Какво ще кажете, мистър Пиърс?

— Доста сериозен тунел. — Оглеждам се.

Рутгер се присъединява към нас.

— Не се преструвайте на такъв познавач, Пиърс. Никога не сте виждали подобно нещо.

— Не съм казвал, че съм виждал. — Обръщам се към Крейг. — Имате проблем с метана.

— Да, но това е отскоро. Започнахме да попадаме в джобове едва през последната година. Изглежда, не сме добре подготвени. Очаквахме, че при подобни разкопки по-сериозната опасност ще е водата.

— И правилно. — Метанът е вечно присъстваща заплаха при почти всички въглищни мини. Не очаквах да се сблъскам с него тук, след като не виждах нито въглища, нито нефтени залежи.

Крейг посочва с ръка над нас.

— Без съмнение сте забелязали, че мината е с постоянен наклон — около девет градуса. Това, което трябва да знаете, е, че морското дъно над нас е наклонено приблизително на единайсет градуса. Можете ли да си представите, че сме само на двайсетина метра под него?

Почти веднага осъзнавам какво може да означава това и не успявам да скрия изненадата си.

— Смятате, че метановите джобове са от морското дъно?

— Да, боя се, че е това.

Рутгер се подхилква, сякаш слуша как клюкарстват две бабички.

Оглеждам тавана на подземието. Крейг ми подава шлем и малка раница. После щраква копчето отстрани и фенерът на шлема светва. Разглеждам го няколко секунди учуден, после си го слагам, решен първо да се справя с по-голямата загадка.

Скалата на тавана е суха — това е добър признак. Ала онова, за което никой от нас не говори, е, че ако се натъкнем на по-голям метанов джоб и той избухне, през кухината ще нахлуе достатъчно морска вода, за да залее за миг цялата мина. Човек или ще изгори, или ще бъде задушен и удавен. Една искра — от кирка, от падащ камък, от триене на метални колела в релсите — може да прати цялото това място по дяволите.

— Ако метанът е отгоре, между галерията и морето, не виждам друга възможност. Ще трябва да я затворите и да търсите нов подход — казвам аз.

Рутгер изпръхтяла презрително.

— Казах ти, Малори. Той не става за това. Губим си времето с тоя наперен американски страхливец.

Крейг вдига ръка.

— Момент, Рутгер. Платихме на мистър Пиърс да слезе тук, нека чуем какво ще ни каже. Какво бихте направили вие, мистър Пиърс?

— Нищо. Ще изоставя проекта. Каквото и да търсите, едва ли ще оправдае разходите — човешки или финансови.

Рутгер сумти и се отдалечава от нас.

— Боя се, че не можем да го направим — признава Крейг.

— Търсите съкровище.

Крейг тръгва навътре в галерията.

— Видяхте размерите на разкопките. Вече знаете, че не сме ловци на съкровища. През 1861 сме потопили в Гибралтарския залив един кораб — кораба „Утопия“. Неволна шега на тези, които са го кръстили. През следващите пет години на мястото на корабокрушението са се спускали водолази. Те всъщност са били прикритие за откритото долу — сграда на около миля от брега на Гибралтар. Скоро обаче е установено, че не можем да проникнем в тази постройка през морското дъно — тя е заровена твърде дълбоко, а техниката за гмуркане не е била достатъчно усъвършенствана. Да не говорим за привличането на нежелано внимание.

— Сграда?

— Да. Град или някакъв храм.

Рутгер се връща и казва на Крейг:

— Не е необходимо да го знае. Ще иска още пари, ако разбере, че търсим нещо ценно. Американците са по-алчни и от евреите.

— Мълчи, Рутгер — скастря го Крейг.

Не обръщам внимание на Рутгер, защото съм заинтригуван.

— Откъде сте знаели къде да потопите кораба и къде да копаете?

— Имахме… обща представа.

— Откъде?

— От някои исторически документи.

— И как може да сте сигурни, че сте под мястото със сградите?

— Използвахме компас и изчислихме разстоянието, като взехме предвид и наклона на тунела. Намираме се точно под търсеното място. И имаме доказателство. — Крейг отива до стената. Там, оказва се, има платнище, покрито с прах като околните камъни, под което се разкрива… проход, като херметическа преграда в голям кораб.

Приближавам се и осветявам с фенера странното място. Стените са черни, несъмнено от метал, но блещукат по неописуем начин, почти сякаш са живи и реагират на моята светлина, като огледало, направено от вода. Има и вътрешни светлини — в горния и долния край на тунела. Взирам се и установявам, че тунелът води към нещо като врата или портал.

— Какво е това? — шепна.

Крейг се надвесва над рамото ми.

— Ние смятаме, че е Атлантида. Градът, описан от Платон. Местоположението съвпада. Платон твърди, че Атлантида се надига от Атлантическия океан и че е остров, разположен зад протока с Херкулесовите стълбове…

— Херкулесовите стълбове?

— Или това, което наричаме Херкулесови стълбове. Гибралтарската скала е един от тези стълбове. Платон разказва, че Атлантида е властвала над Европа, Африка и Азия и че тя е била пътят към други континенти. Но накрая потъва. Изречено с думите на Платон: „и тогава се случиха ужасяващи земетресения и потопи и само за един ден и една злощастна нощ целият този войнолюбив народ потъна вдън земя, а остров Атлантида последва примера му и изчезна в морските дълбини“.

Крейг отстъпва бавно назад.

— Това е. Ние я намерихме. Сега вече разбирате, мистър Пиърс, защо не можем да спрем дотук. Ние сме много, много близо. Ще се присъедините ли към нас? Имаме нужда от вас.

Рутгер се разсмива.

— Губим си времето, Малори. Той е изплашен до смърт, виждам го в очите му.

Крейг втренчва поглед в мен.

— Не му обръщайте внимание. Зная, че е опасно. Можем да ви платим и повече от няколко хиляди долара на седмица. Кажете ми колко ще струва.

Надзъртам в тунела, после отново оглеждам тавана. Сухия таван.

— Трябва да помисля.