А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (48)

47.

На борда на самолет на компания „Имари“

Някъде над Южния Атлантически океан

Дориан гледаше как Наоми допива поредното си мартини, след това се изтяга на широката седалка в кабината на самолета. Бялата рокля се бе разтворила на гърдите й, които се повдигаха равномерно, докато тя примижаваше като котка, която току-що се е натъпкала с уловената мишка. Облиза капките мартини от устните си и се надигна на лакът.

— Готов ли си за още?

Беше ненаситна. Истинска похвала, като се имаше предвид, че идва от него. Дориан вдигна телефона.

— Не сега.

Наоми се усмихна прелъстително и пак се изтегна на седалката.

— Да, сър? — обади се офицерът от другата страна на линията.

— Свържете ме с обекта в Китай.

— „Имари Шанхай“?

— Не, онзи новият — в Тибет. Трябва да говоря с доктор Чейс.

От другата страна на линията се чу кликване на мишка.

— Доктор Чанг?

— Не. Чейс. Ядрената секция.

— Почакайте.

Дориан гледаше как Наоми оправя роклята си. Чудеше се колко още ще може да издържи.

Телефонът изпука и друг глас каза:

— Чейс слуша.

— Обажда се Слоун. Как вървят нещата с атомните бомби?

Мъжът се покашля и заговори бавно:

— Мистър Слоун. Разполагаме с петдесет, по-точно четирийсет и девет готови за употреба.

— А общо колко са?

— Това е всичко, което имаме, сър. Опитваме се да набавим още, но индийците и пакистанците не желаят да ни продават повече.

— Парите нямат значение.

— Опитахме, сър, но те отказват, а ние нямаме друго обяснение, освен че ни трябват като резервно гориво за ядрен реактор.

— А как стои въпросът с оръжията от бившия съветски блок?

— По-добре, но ще отнеме време. Това ще са стари устройства и ще трябва да бъдат проверени и модифицирани. Пък и зарядът им е по-слаб.

— Хубаво, ще видя какво мога да направя. Подгответе се за нова пратка. И като стана дума за модифициране, ще ми трябват две преносими бомби… нещо, което може да се носи от дребен човек… от… Изобщо — да са леки.

— Това ще отнеме време.

— Колко? — попита Дориан. Колко трудно беше да се разговаря с тоя тип!

— Зависи. Какво е ограничението за тежестта?

— Тежест? Не зная. Не повече от двайсет килограма. Не, това е твърде много. Да речем… под десет. Нека да са осем. Ще можете ли да се справите?

— Това ще намали активното съдържание.

— Можете ли да го направите? — попита нетърпеливо Дориан.

— Да.

— Колко време?

Ученият въздъхна.

— Един ден, може би два.

— Трябват ми до дванайсет часа — и без извинения, доктор Чейс.

Дълга пауза. После:

— Да, сър.

Дориан затвори.

Наоми най-сетне се бе предала. Наливаше си ново мартини и поклащаше предизвикателно бутилката към него.

— Не точно сега. — Дориан никога не пиеше по време на работа.

Помисли малко и отново вдигна слушалката.

— Свържете ме пак с обекта в Тибет. Доктор Чанг.

— Чейс?

— Не. Чанг.

Този път по-бързи прещраквания. После глас:

— Мистър Слоун?

— Докторе, в момента летя към вас и трябва да направим известна подготовка. С колко екземпляра разполагате?

— Ами… — почна Чанг. Дориан чу разлистване, потракване на ключове, после: — 382 примата, 119 хора.

— Само 119? Смятах, че сте наели повече. Планът на изследването е за хиляда. — Дориан погледна през илюминатора. Сто и деветнайсет нямаше да са достатъчни.

— Така е, но поради липса на резултати преустановихме набора на хора. Съсредоточихме се върху гризачи и примати. Да започнем ли пак набирането? Има ли нова терапия, която…

— Не. Но има нов план. Ще трябва да работим с наличните ресурси. Искам да подложите на лечение всички човешки екземпляри с това, което е използвала в изследванията си доктор Уорнър.

— Сър, терапията не беше ефективна…

— Не беше, вярно е, докторе. Но аз знам нещо, което вие не знаете. Трябва да ми се доверите.

— Да, сър. Ще наредя да ги подготвят. Дайте ни три дни…

— Днес, доктор Чанг. Времето е единственото нещо, с което не разполагаме.

— Не ни стигат хора и съоръжения…

— Направете необходимото. — Дориан млъкна. — Ало?

— Чувам ви, мистър Слоун. Ще се постараем.

— И още нещо. Този път не искам да изгаряте труповете…

— Но рисковете…

— Сигурен съм, че ще намерите начин да ги обработите безопасно. Имате карантинни помещения, нали? — Дориан отново млъкна, но ученият не отговаряше. — А, щях да забравя. Каква тежест според вас могат да носят двете деца? Всяко от тях?

Чанг изглеждаше изненадан от въпроса, или пък все още бе смутен от нареждането да не унищожават труповете.

— Ъ-ъ… каква тежест могат да носят?

— В раничка.

— Не ви разбирам…

Учени — проклятието в живота на Дориан. Страх ги беше от риск, страхуваха се от всичко, губеха време.

— Предположете, докторе. Не е необходимо да е точно.

— Ами осем килограма, по-добре пет. Зависи колко дълго и на какво разстояние и…

— Добре, добре. След малко ще ви се обадя. Бъдете готов. — Дориан затвори.

Наоми не му даде шанс да вдигне отново. Беше гаврътнала поредното мартини, изправи се, остави чашата на масичката, смъкна си роклята и го яхна. Посегна към ципа му, но той я улови за ръцете и ги прикова отстрани, след това я вдигна и я хвърли на седалката до себе си. После натисна бутона за повикване.

След пет секунди стюардесата отвори вратата, но като видя сцената, понечи да се върне.

— Стоп — нареди Дориан. — Искам да се присъединиш към нас.

Тя го погледна смутено, после кимна. Затвори внимателно вратата зад себе си, сякаш бе тийнейджърка, измъкваща се посред нощ от спалнята си.

Наоми се изправи и започна да я целува, посегна към шалчето, размота го и заразкопчава ризата й. Смъкна й сутиена, без да спира с целувките, след това смъкна и полата й.