А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (47)

46.

Някъде на юг в Яванско море

Кейт не можеше да определи дали е будна, или спи. Просто се рееше в непрогледен мрак и мъртвешка тишина. Единственото усещане бе от меката тъкан под гърба й. Обърна се на една страна и чу поскърцването на матрак. Вероятно бе заспала на леглото в бомбоубежището. Беше изгубила представа за времето, докато с Дейвид се спотайваха долу, а преследвачите им кръстосваха напред-назад из бунгалото, претърсвайки го сякаш часове наред.

Дали вече беше безопасно да се качат горе?

Усети още нещо — че е гладна. Колко ли време беше спала?

Надигна се и спусна крака на пода…

— Ох! — изпъшка Дейвид.

Кейт вдигна крака, после потърси място, където да не стъпи върху него. Посегна, напипа шнура на крушката и го дръпна. Лампата светна. Кейт замижа, после се огледа. Дейвид все още лежеше присвит на пода.

Беше го настъпила там.

— Не сме в прогимназията, ако не си разбрал. Можеше да легнеш до мен.

Дейвид изпъшка и се надигна.

— Явно от джентълменското поведение няма полза.

— Не исках да…

— Няма нищо. Време е да се махаме оттук.

— Онези горе…

— Тръгнаха си преди час и половина, но може да дебнат отвън. Сега слушай! Правиш каквото ти кажа и щом ти кажа. Никакви въпроси, никакви възражения. Ако ти кажа да бягаш, значи бягаш. Може да си изплашена или объркана, но ще следваш думите ми безпрекословно.

— Не се страхувам — излъга тя.

— Е, значи поне един от нас не се страхува. — Дейвид отвори металните врати на вградения в бетонната стена шкаф. — Има и още нещо.

— Какво?

— Не може да носиш тези дрехи. Приличаш на клошарка. — Подхвърли й някакви дрехи. — Сигурно ще са ти малко големи.

Кейт ги огледа — стари дънки и черна блуза без яка.

Дейвид й подаде един сив пуловер.

— Ще ти трябва и това. Там, където отиваме, е студено.

— А къде отиваме?

— Ще ти обясня по пътя.

Кейт понечи да си свали ризата, но спря.

— Ще се обърнеш ли?

Дейвид се усмихна.

— Нали не сме в прогимназията!

Кейт не знаеше какво да отвърне.

— А, да. Белегът. — Дейвид се обърна, клекна и взе да рови из някакви кутии на дъното на гардероба.

— Откъде…

Дейвид извади пистолет и кутии с патрони.

— Когато беше упоена.

Кейт се изчерви. Какво ли беше казала? Или направила? По някаква причина тази мисъл я ужаси и тя отчаяно се опита да си спомни.

— Аз… ние…

— Успокой се. Като изключим бурната ти благодарност, всичко беше съвсем целомъдрено.

Кейт се изчерви.

Дейвид се изправи и й подаде друга кутия. Кейт прочете надписа: ГКХ — готова за консумация храна.

— Гладна ли си?

Кейт огледа кутията — пилешко на скара, боб и картофи.

— Не чак толкова.

— Както искаш. — Той откъсна капака на своя пакет, сложи кутията на металната маса и почна да се храни с приложената вътре пластмасова вилица. Вероятно вчера бе стоплил храната заради нея.

Кейт се тръшна на леглото срещу него и обу маратонките, които й бе оставил.

— Не знам дали го казах и затова ще го кажа пак… благодаря ти…

Дейвид преглътна и отговори, без да я поглежда:

— Няма защо. Просто си върша работата.

Вършел си работата? Защо отговорът му й се стори толкова… банален?

Дейвид извади една папка и й я подаде.

— Това е всичко, което имам за хората, отвлекли децата. Ще трябва да я прегледаш по пътя.

Кейт отвори папката. Беше доста дебела — поне петдесет страници.

— По пътя накъде?

Дейвид не спираше да дъвче.

— Виж първо горните страници. Това е последното шифровано съобщение от нашия информатор в „Имари“. Човек, с когото поддържам връзка едва от две седмици.

30,88. 81,86.

03-12-2013

10:45:00

№44

33-23-15

Да дръпна шалтера. Да си спася децата.

— Не разбирам — каза Кейт.

— Първата част са координати на изоставена гара в Западен Китай. Последната вероятно е дата и час, може би на потегляне на влак. За средната част не съм съвсем сигурен, но предполагам, че е комбинация на гардеробче на гарата. Може би информаторът е оставил там нещо за нас — нещо, което ни трябва, например друго съобщение. Не е ясно дали децата ще са на гарата, или просто ще открием поредната следа. А може, разбира се, и да греша и това да е съвсем нов шифър. Имах партньор, който разшифрова предишните съобщения.

— Не можеш ли да се консултираш с него?

Дейвид дояде порцията, пусна вилицата в кутията и събра нещата, които бе извадил от гардероба.

— Не. За съжаление не мога.

Кейт затвори папката.

— Западен Китай? Как ще стигнем там?

— Работя по въпроса. Всяко нещо с времето си. Първо ще проверим дали горе има някой. Готова ли си?

Кейт кимна и го последва нагоре по стълбата. Той я предупреди да чака докато прегледа бунгалото.

— Чисто е — каза след малко. — Надявам се, че са се махнали. Стой близо до мен.

Изтичаха навън и забързаха сред редките храсталаци към прашния път, който стигаше до четири големи сини склада, очевидно изоставени от години. Дейвид я отведе при втория и дръпна едно ръждясало парче от стената.

— Влизай.

Кейт понечи да възрази, но си спомни одевешния разговор и се отказа. Клекна и се промуши вътре.

Дейвид я последва, след това отключи вратата на склада отвътре и светлината озари скритото „съкровище“.

Беше самолет. Всъщност хидроплан. Стар. Такива бяха използвали в далечните райони на Аляска някъде през 50-те години на двайсети век. Може и да не беше чак толкова стар, но беше стар. Имаше четири седалки и две големи перки. Вероятно трябваше да ги завъртят ръчно, както по старите филми. Ако изобщо се завъртяха — и ако хидропланът можеше да лети. Кейт гледаше как Дейвид смъква мушамата от опашката и издърпва встрани двата дървени клина пред колелата.

В бунгалото бе казал „никакви въпроси“, но тя все пак трябваше да попита.

— Можеш да летиш с това нещо, нали?

Той я погледна и повдигна рамене.

— Ами… предполагам.

— Предполагаш?