А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (104)

103.

Тайна квартира на Часовникова кула

Гибралтар

Залезът над Гибралтарския залив бе зашеметяващ. Меки оттенъци на червено, оранжево и розово се срещаха в далечината с тъмносиньото на Атлантика. На стотина метра пристанището завършваше със стръмна скала, издадена в морето. От едната страна скалата бе озарена от лъчите на слънцето, а от другата тънеше в сянка.

Кейт дръпна стъклената врата и излезе на застланата с плочки тераса на четири етажа над улицата и пристанището. Под нея въоръжени пазачи патрулираха около голямата къща. Обгърна я топъл средиземноморски бриз и Кейт се опря на перилата.

Зад гърба й около масата се разнесе смях. Тя се извърна и видя, че Дейвид я гледа. Беше толкова щастлив тук, седнал в компанията на десетина началници и агенти от Часовникова кула — оцелелите от провалената организация. Сега се наричаха Съпротивата. Ако човек ги гледаше отстрани и не знаеше за какво става въпрос, би ги взел за стари приятели, които се шегуват, споделят спомени, планират немирства за следващия ден или уговарят футболен мач. Но тя знаеше, че подготвят план за щурма на гибралтарския щаб на „Имари“. Разговорът постепенно се бе пренесъл към техническите подробности на тактиката, спорове за възможните клопки в сградата и въпроси относно това на кои от разузнавателните сведения може да се разчита.

По време на полета от Индия с Дейвид разговаряха за пръв път открито и без съмнения и колебания. Тя му разказа как бе изгубила детето си, как се бе запознала с мъж, който бе изчезнал почти в мига, когато беше забременяла. Как беше напуснала Сан Франциско и бе пристигнала в Джакарта седмица след аборта и как се бе отдала на работа и изследване на аутизма през цялата следваща година.

Дейвид бе също толкова откровен. Разказа й за смъртта на годеницата си при атаката от 11 септември, за това колко тежко бил ранен, почти парализиран, после за възстановяването си и за решението си да се посвети на задачата да открие виновните. Седмица преди това Кейт би отхвърлила с лека ръка твърденията му за „Имари“ и глобална конспирация, но по време на полета само кимаше. Не знаеше как съвпадат отделните части, но му вярваше.

След разговора и двамата заспаха, сякаш облекчени от споделените тревоги. Но за Кейт това бе неспокоен, накъсан сън, заради шума на двигателите и неудобната поза на седалката. Всеки път, когато се събуждаше, виждаше Дейвид да спи. Предполагаше, че и с него е същото — събужда се, вижда я, че спи, и отново се унася. При последното й събуждане самолетът вече правеше заход за гибралтарското летище. Дейвид надзърна през прозорчето и когато видя, че Кейт също се е събудила, каза:

— Не забравяй — не бива да казваш нищо за дневника, за Тибет или за китайския изследователски комплекс, докато не научим достатъчно. Все още не съм сигурен дали постъпвам правилно.

Агентите на Часовникова кула нахлуха в самолета миг след кацането и ги откараха в тайната квартира. Оттогава двамата с Дейвид не бяха разменили повече от няколко думи.

Кейт чу, че вратата зад нея се отваря, и извърна глава с надежда и усмивка. Но беше Хауард Кийгън, директорът на Часовникова кула. Усмивката на Кейт се стопи мигновено, макар че се надяваше той да не е видял това. Кийгън излезе на терасата и затвори вратата.

— Нещо против да ви правя компания, доктор Уорнър?

— Не, разбира се.

Кийгън застана до нея, без да се опира на перилата и без да я поглежда. Беше към шейсетте, но в добра форма. Здравеняк.

Мълчанието почна да става неловко.

— Как върви планирането? — попита Кейт.

— Добре. Но това едва ли има значение. — Кийгън говореше с лишен от емоции глас.

Кейт усети, че я побиват тръпки. Опита се да разведри обстановката.

— Толкова ли сте сигурни, че…

— Да. Утрешният удар се подготвя от години. — Той махна към улицата и пазачите долу. — Тези са от отдела за сигурност на „Имари“. Както и охраната вътре. Утре ще умрат последните агенти, които не са към „Имари“, включително Дейвид.

Кейт се оттласна от перилата и погледна към масата, където мъжете продължаваха да се смеят.

— Не раз…

— Не се обръщайте. Тук съм, за да ви направя предложение. — Кийгън почти шепнеше.

— За какво?

— За неговия живот. В замяна на вашето сътрудничество. Ще си тръгнете още тази вечер, след няколко часа, когато всички си легнат. Ще се разотидат рано, щурмът ще е призори.

— Лъжете.

— Лъжа ли? Не искам да го убивам. Всъщност дори го харесвам. Просто сме от различните страни на барикадата. Случва се. Но вие ни трябвате — много.

— Защо?

— Вие оцеляхте при Камбаната. Това е ключът към всичко, което правим. Трябва да разберем причината. Няма да ви лъжа: ще бъдете разпитвана, подложена на изследвания, но животът му ще бъде спасен. Погледнете другата възможност. Можем да избием тези агенти вътре още сега. Ще е малка касапница насред жилищен район, но ще се справим. Задържахме тази операция твърде много, за да видим кой ще се появи, надявахме се един от тях да е Дейвид. Има и друго. Ако ни сътрудничите, може да освободим децата или да ви разменим за тях. Те са в подобен център. — Кийгън я погледна многозначително. — Е, какъв е отговорът ви?

Тя преглътна и каза:

— Съгласна съм.

— Тогава още едно нещо. При разговора в самолета с Дейвид сте споменали дневник. Той ни е нужен. Търсим го от много време.