А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (131)

130.

След петнайсетминутен разговор с тези тъпанари Дориан не успя да стигне доникъде. Щяха да видят те, когато разкажеше на баща си. Да го държат под дулата на автоматите, сякаш е престъпник. Накрая махна с ръка и остави на събитията да се развиват от само себе си.

Всяка секунда му се струваше като вечност.

Най-сетне тишината бе нарушена. Иззад ъгъла се чуха стъпки в синхрон с ударите на сърцето му. Човекът, когото едва си спомняше, човекът, който бе напъхал болното му телце в един стъклен ковчег, който му бе спасил живота и щеше да спаси света, баща му, се появи иззад ъгъла.

Дориан искаше да изтича към него, да го прегърне и да му разкаже за всички неща, които бе направил, как го бе спасил, точно както той бе спасил него преди много години. Искаше баща му да узнае, че е станал силен като него, че заслужава жертвите, които е направил. Но вместо това стоеше неподвижно. Дулата на автоматите бяха едната причина, макар и не най-важната. Другата бе, че очите на баща му бяха студени. И проницателни. Сякаш го анализираха, намираха му място в подредбата на пъзела.

— Тате — прошепна Дитер.

— Здравей, Дитер. — Гласът на баща му бе студен като очите му.

— Толкова много неща трябва да ти разкажа. Събудих се през 197…

— 1978. Тук времето тече по-бавно, Дитер. Ти си вече на четирийсет, нали?

— Четирийсет и две. — Дитер бе удивен, че баща му е в течение.

— А навън е 2013. Тук са минали само седемдесет и пет дни. По един ден за всяка година. Съотношението е 360 към едно.

Дитер го слушаше объркано. Искаше да каже нещо умно, да покаже на баща си, че вече е пораснал достатъчно, за да разгадае сам тази мистерия, но успя да каже само:

— Да. Но защо?

— Открихме хибернационната им камера. Тя е точно това, което подозирахме — отвърна баща му, докато се обръщаше и тръгваше назад по коридора. — Вероятно Камбаната също изкривява времето вътре в сградата и генерира енергията, която е необходима за хибернацията. Може би самата хибернация не е съвършена. И те стареят в камерите, макар и със забавени темпове. А може би причината е в самите машини, които търпят известно износване с всяка година. Каквото и да е, процесът на забавянето на времето им помага да се местят напред през вековете. Узнахме и нещо друго. Атлантите не са това, за което ги смятахме. Истината е много по-чудата, отколкото си мислехме. Ще ми отнеме известно време, за да ти обясня.

Дориан махна с ръка към раниците.

— Децата носят…

— Експлозиви. Да. Хитър ход. Предполагам, че те могат да минават през Камбаната, нали?

— Могат. Има и една друга жена, която премина — Кейт Уорнър. Тя е дъщеря на Патрик Пиърс. Уплаших се, че ще ги открие. Но вече няма значение. Времето ни почти изтече.

Конрад погледна часовника на гърба на раницата.

— Остават около два часа. Жената наистина ги намери, но ние ги задържахме. Ще ги пратим в гробниците. Ще се върнем, ако се наложи да довършим работата.

— Трябва да тръгнем веднага след това. До портала е трийсет минути пеша. — Дориан се наведе към децата и заговори на английски: — Как сте? Казах ви, че Кейт ще е тук долу. Хареса ли ви първата игра?

Момчетата го гледаха умълчани. Колко бяха глупави!

— Сега ще играем нова игра. Искате ли? — Дориан чакаше, но момчетата не отговориха. — Добре. Ще го приема за да. Играта е надпревара. Да видим дали сте бързи.

Момчетата кимнаха.