А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (40)

39.

Пристанище Батавия

Джакарта, Индонезия

Харто прегърна жена си и дръпна дъщеря си и сина си до себе си. Стояха на дървения пристан, където Харто бе прибрал лодката, за която му бе казал войникът. Четиримата я оглеждаха и не смееха да продумат нито дума. Тя сияеше. За Харто всичко това бе като сън. Лодката бе най-красивото нещо, което бе виждал след раждането на най-малкия си син.

— Наша е — каза той.

— Как така, Харто?

— Войникът ми я даде.

Жена му прокара ръка по корпуса на лодката, може би за да провери, че съществува.

— Твърде хубава е, за да ловим с нея риба.

Лодката бе всъщност минияхта, дълга петнайсет метра, и спокойно можеше да плава между островите около Ява. Би могла да побере трийсет души и имаше място за спане на поне осем в трюма, където бяха разположени каюткомпания и предна и задна гостна. Мостикът на горната палуба сигурно осигуряваше шеметна гледка.

— Няма да ловим риба с нея — заяви Харто. — Ще извеждаме други на риболов. Чужденци, които живеят тук, или туристи. Много пари се плащат за това — да ловиш риба в открито море. И за други неща — гмуркане, обиколка на островите.

Жена му завъртя бавно глава, сякаш обмисляше дали ще се получи и какво ще се иска от нея.

— Харто, май дойде време да понаучиш английския?

— Ще се наложи. В морето около Джакарта вече няма достатъчно риба. Бъдещето е в забавленията.