А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (10)

9.

Щаб на централа Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Дейвид изучаваше картата на Джакарта и тайните квартири на Часовникова кула из града. В помещението влезе един от техниците.

— Тук е.

Дейвид сгъна картата.

— Добре.

Джош Коен вървеше към безличния блок, в който се помещаваше щабът на централата на Часовникова кула в Джакарта. Постройките наоколо в преобладаващата си част изглеждаха изоставени — едни поради фалит на строителните фирми, а други, защото неусетно ги бяха превърнали в складове.

Надписът на блока гласеше „Охранителна фирма Часовникова кула“. За външния свят Часовникова кула бе само една от множеството фирми за охрана в града. Официално Часовникова кула предлагаше лична охрана и телохранители за високопоставени фирмени служители, както и на богати чуждестранни посетители на Джакарта за места, където „законът не е достатъчно ефективен“. Това бе идеалното прикритие.

Джош влезе в сградата, извървя дългия коридор, отвори тежката стоманена врата и застана пред лъщящите метални прегради на асансьорите. На стената пред него имаше табло, чийто капак се отмести. Джош долепи длан до гладката повърхност и каза:

— Джош Коен. Верификация на гласа.

Отмести се втори капак на нивото на лицето му и един червен лъч го сканира бавно, докато той се стараеше да държи очите си отворени.

Асансьорът оповести отварянето си с мелодичен звън, Джош влезе в кабината и се понесе надолу. Асансьорът тръгна безшумно. Джош знаеше, че някъде в сградата внимателни очи го държат под наблюдение и преглеждат данните от сканирането, за да проверят дали не носи бръмбари, бомби или някакви други опасни играчки. Ако носеше, асансьорът щеше да се изпълни с безцветен, лишен от мирис газ, а той щеше да се събуди в изолатора. И вероятно това щеше да е последното място, което да види. Ако преминеше теста, асансьорът щеше да го откара на четвъртия етаж — там бе неговият дом през последните три години и щабът на Часовникова кула в Джакарта.

Часовникова кула бе тайният отговор на света към лишения от националност терор — лишена от националност контратерористична агенция. Никакви забрани. Никаква бюрокрация. Просто добрите избиват лошите. Всъщност не беше чак толкова просто, но поне бе най-близкото до това, което можеше да си позволи светът.

Часовникова кула бе независима, неполитична, антидогматична и най-важното, невероятно ефективна организация. Именно по тази причина се радваше на поддръжката на разузнавателните служби на различни страни, макар информацията, с която те разполагаха, да бе доста оскъдна. Никой не знаеше кога е била основана, кой я ръководи, как се финансира и къде е централното управление. Когато преди три години постъпи в Часовникова кула, Джош предполагаше, че като вътрешен човек с времето ще получи отговори на тези въпроси. Но се оказа, че греши. Доста бързо го повишиха до поста шеф на отдела за анализи в централата в Джакарта, но все още не знаеше за Часовникова кула много повече, отколкото в деня, когато го наеха от службата на ЦРУ „Терористичен анализ“. Изглежда, държаха нещата да си останат такива.

В Часовникова кула информацията бе строго ограничена до отделни и независими клетки. Всички споделяха данни с Управлението, всички получаваха информация от Управлението, но нито една клетка не разполагаше с цялостната картина за текущите операции. Това бе причината Джош да се стъписа, когато преди шест дни получи покана за „среща на върха“, отправена до всички главни аналитици на всяка от клетките. Потърси Дейвид Вейл, началника на централата в Джакарта, и го попита дали това не е някаква шега. Отговорът бе, че не е и че всички директори са известени за подобна среща.

Стъписването на Джош премина в главозамайване, когато пристигна на уговорената среща. Първата изненада бе от броя на участниците — двеста трийсет и осем. Джош бе предполагал, че Часовникова кула е относително малочислена организация, с не повече от петдесетина клетки в най-горещите места на света, но вместо това имаше представители от всички краища. Ако се предположеше, че всяка от клетките е с размерите на тяхната — тоест че разполага с петдесетина агенти, това правеше над десет хиляди души, работещи в различните клетки, плюс централна организация, в която имаше най-малко хиляда служители, които да осъществяват връзка и да анализират постъпващата информация, а също и координацията на клетките.

Мащабите на тази организация се оказаха невъобразими — биха могли спокойно да си съперничат с тези на ЦРУ, което разполагаше с поне двайсет хиляди служители в Лангли, Вирджиния. Но в едно отношение Часовникова кула бе по-гъвкава — в нея я нямаше тромавата бюрократична администрация.

Възможностите за провеждане на специални операции също можеха да предизвикат завист у немалко правителства по света. Всяка клетка на Часовникова кула се състоеше от три групи. Една трета от състава беше агентурният апарат, подобен на този за тайни операции в ЦРУ: те работеха под прикритие в различни терористични организации или на места, където можеха да си осигурят информатори — местни правителства, банки и полицейски служби. Задачата им се определяше като Субективно разузнаване (СУБРАЗ) — тоест извличане на информация от първа ръка.

Втора част от всяка клетка се занимаваше с анализи. Анализаторите посвещаваха времето си на две основни дейности — хакерство и гадаене. Провеждаха хакерски атаки на всякакви възможни места — телефони, електронна поща, текстови послания. После комбинираха СИГРАЗ, или сигналното разузнаване, със СУБРАЗ и всякакви други местни сведения и ги изпращаха в Управлението. Главната задача на началника на Джош бе да се погрижи Централата в Джакарта да увеличава непрестанно потока събирана и анализирана информация и да осъществява нужния анализ, въз основа на който да стига до определени заключения. Съставянето на заключения звучеше по-добре, отколкото гадаенето, но всъщност работата в края на краищата се свеждаше тъкмо до гадаене и отправяне на препоръки до началника на Централата. Началникът на Централата, със съгласието на Управлението, от своя страна, оторизираше провеждането на местни операции, които се осъществяваха от екипите за тайни операции — третата част от клетката.

Екипът за тайни операции в Джакарта си бе извоювал репутацията на един от водещите. Статус, благодарение на който посрещнаха Джош на конференцията почти като звезда. Клетката на Джош де факто бе водеща в целия азиатско-тихоокеански регион и всички искаха да се поучат от нея и да се възползват от опита им.

Но не всички се отнасяха към него като към звезда — Джош с радост установи, че на конференцията има доста негови приятели. Хора, с които бе работил за ЦРУ или които бяха свързани с различни правителства. Беше невероятно да общува с хора, които познаваше от толкова години. Часовникова кула имаше твърди правила — всеки нов член получаваше име, миналото му се унищожаваше и той не можеше да разкрива идентичността си извън клетката. Външните телефонни разговори подлежаха на промяна на гласа, извършвана от компютър. Личните контакти бяха строго забранени.

Среща лице в лице — с всеки анализатор от всяка клетка — означаваше да бъде повдигнат воалът на секретността. А това беше в разрез с всички правила на Часовникова кула. Джош знаеше, че трябва да има някаква причина — нещо изключително и неотложно — за да се поеме подобен риск, но никога не би могъл да предположи каква тайна ще им разкрие Управлението по време на конференцията. Все още не можеше да повярва. И трябваше незабавно да съобщи на Дейвид Вейл.

Пристъпи към вратата на асансьора. Веднага щом тя се отвореше, щеше да забърза към кабинета на директора.

Беше девет сутринта и централата щеше да кипи от активност. Анализаторският отдел щеше да свети като приземния етаж на нюйоркската стокова борса, повечето служители сигурно вече се бяха скупчили около мониторите, сочеха данните на тях и спореха. В другия край на помещението вратата към оперативния отдел щеше да зее, а зад нея агентите щяха да се подготвят за работа. Позакъснелите все още щяха да са при шкафчетата си, да навличат униформи и бронежилетки и да подреждат резервни пълнители по джобовете си. Ранобудните обикновено седяха на дървените пейки в очакване да се проведе сутрешната оперативка и сериозните им изражения се променяха само когато някой си позволеше полугласна шега.

Истински дом. Поне Джош го възприемаше така и трябваше да признае, че му бе липсвал, макар конференцията да се бе оказала плодотворна в насоки, които не бе очаквал. Мисълта, че е част от една много по-голяма група хора, водещи сходен с неговия живот, хора, които срещаха същите проблеми и страхове като него, се оказа неочаквано успокоителна. В Джакарта той бе шеф на отдела за анализи, имаше екип под свое подчинение и отговаряше единствено пред директора на централата. Но нямаше истински колеги, хора, с които да обсъжда професионалните си проблеми. Разузнаването бе самотно занимание, особено за служители на ръководни постове. Без съмнение бе оставило отпечатъка си върху старите му приятели. Мнозина от тях изглеждаха по-възрастни от годините си. Други се бяха затворили в себе си. След като ги видя, Джош се зачуди дали и с него ще стане така. Всяко нещо си има цена, но той вярваше в работата, която вършеха. И знаеше, че нито една работа не е идеална.

Покрай мислите, които го бяха обзели, трябваше да мине известно време, преди да си даде сметка, че вратите на асансьора вече би трябвало да се отворят. Когато вдигна глава и се огледа, светлините в кабината помръкнаха, като видеокартина на бавна скорост. Тялото му натежа. Трудно му беше да диша. Той посегна към дръжката на асансьора, но ръката му отказа да я улови — и изведнъж стоманеният под полетя към лицето му.