А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (73)

72.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт повдигна главата на Дейвид, за да му даде таблетките с антибиотици. Водата потече по брадичката му и тя я избърса с ризата си. Цяла сутрин ту се бе унасял, ту отново бе идвал в съзнание.

Тя се върна към дневника.

Повеждам моите хора през тунела, като държа свещта пред себе си. Почти сме стигнали, но аз спирам, вдигнал ръка, и хората се блъскат в мен. Дали не съм чул нещо? Забивам вилица в меката почва и я гледам, очаквайки присъдата. Ако започне да вибрира, значи германците копаят пред нас. Вече изоставихме два прохода от страх да не се сблъскаме с тях. Втория взривихме под тях с надеждата да спрем напредъка им.

Вилицата не помръдва. Прибирам я в чантичката на колана си и продължаваме напред в мрака. Свещта хвърля самотни бледи сенки. Прахоляк и камъчета се сипят от време на време по главите ни.

А после започва истински дъжд от мръсотия. Вдигам свещта и присвивам очи, опитвам се да определя какво е станало.

Обръщам се и извиквам: „Назад!“, и в този миг таванът рухва и върху нас се изсипва адът. Немощната светлинка угасва и аз падам. Свлачището затиска краката ми и едва не губя съзнание от болка.

Германците скачат буквално върху мен и започват да стрелят, още в първия миг убиват двама от хората ми. Блясъкът на изстрелите и виковете на умиращите са единственото ми напътствие към това, което се случва.

Изваждам пистолета и стрелям в тях почти от упор. Първо убивам двама мъже, които вероятно са ме сметнали за мъртъв или не могат да ме видят в тъмнината. Нови противници скачат отгоре и аз застрелвам и тях. Пет, шест, седем са мъртви, но отзад идват още, сякаш нямат край, цял полк, готов да нахлуе в тунела и да се озове зад съюзническите линии. Ще бъде истинско клане. Патроните ми свършват. Захвърлям празния пистолет и изваждам граната. Дърпам шплента със зъби и я мятам с всички сили в немския тунел отгоре, в краката на поредната вълна войници. Изнизват се две дълги секунди, през които неколцина германци скачат долу и откриват огън по мен, после се чува оглушителна експлозия и върху мен рухва още пръст. Затиснат съм. Не мога да стана и едва ли някога ще се измъкна, отломките ме задушават, но внезапно усещам нечии ръце…

Сестрата се е навела над мен и бърше потта от челото ми.

— Те ни причакаха… свързали се бяха с нашия тунел през нощта… нямахме никакъв шанс… — опитвам се да обясня.

— Всичко свърши. Било е само лош сън.

Протягам ръка към крака си, сякаш ако го докосна, ще сложа край на пулсиращата болка. Кошмарът е приключил. И няма да се повтори.

Болките и потенето се усилват с всяка нощ и тя сигурно го знае. Виждам бялото шише в ръката й и казвам:

— Само глътчица. Трябва да се освободя от това.

Отпивам и чудовището в мен се усмирява. После потъвам в истински сън.

 

 

Тя е при мен, когото се събуждам, плете в ъгъла. На масичката до мен има три малки чашки с кафява течност — дневната порция от опиум и кодеин, от която така отчаяно се нуждая. Слава на Бога. Потенето се връща, а с него и болката.

— Преди залез-слънце ще съм си у дома.

Кимам и взимам първата чашка.

 

 

По две чашки на ден.

Тя ми чете всяка нощ, след вечеря и работа.

Лежа в леглото и от време на време подхвърлям остроумни коментари и духовити бележки. Тя се смее, а когато преминавам границата на добропорядъчността, ме скастря игриво.

Болката е почти поносима.

 

 

По една доза на ден. Свобода.

Почти. Но болката упорства.

Все още не мога да ходя.

* * *

Прекарал съм живота си в мини, в тъмни затворени помещения. Но не мога да ги понасям. Може би е заради светлината или свежия въздух, или от това, че лежа по цял ден и цяла нощ. Изминал е един месец.

Всеки ден, когато наближава три, отброявам минутите, докато тя се прибере у дома. Мъж, очакващ жена му да се прибере вкъщи. Това пробужда въпроси относно нюансите на изречението.

Настоях да спре да работи в болницата. Бацили. Бомби. Шовинисти. Опитвах всичко. Тя не желае да ме чуе. Не мога да надделея. Нямам крак, на който да се опра. Дори не мога да се изправя като хората. И на всичко отгоре губя почва, крия се зад жалки шеги за себе си.

Виждам я през прозореца да се задава по пътя. Колко е часът? Два и половина. Подранила е. И с нея върви някакъв мъж. През месеца, откакто съм тук, никога не е водила друг със себе си. Тази мисъл ми хрумва, ала сякаш влагам в нея погрешно значение. Напрягам поглед, за да разгледам идващите по-добре, но не мога да ги видя. Те вече са в къщата.

Опитвам се трескаво да се изправя, да надмогна тъпата болка, за да седна в леглото и да изглеждам по-силен, отколкото се чувствам. Вземам една книга и я зачитам, но я държа наопаки. Забелязвам го и успявам да я обърна точно преди Хелена да влезе. Мустакатият мъж е с монокъл и носи костюм с жилетка. Пристъпва подире й тракайки с токове, следва я като гладно куче по време на лов.

— Ах, взели сте си книга. Какво избрахте? — Тя поглежда, прочита заглавието и завърта глава. — Хъм, „Гордост и предразсъдъци“. Една от любимите ми.

Затварям книгата и я хвърлям на масичката, сякаш току-що ми е казала, че е заразена с опасен вирус.

— Човек трябва да е в течение с тези неща. И да е запознат с… класиката.

Мъжът с монокъла я поглежда нетърпеливо. Бърза да се отърве от мен и да се захване с това, за което е дошъл — далече от сакатия в спалнята за гости.

— Патрик, това е Деймиън Уебстър. Дошъл е от Щатите, за да ви види. Не иска да ми каже за какво. — Тя повдига съзаклятнически вежди.

— За мен е чест, мистър Пиърс. Познавах баща ви.

Значи не я ухажва. Чакай, познавал е баща ми.

Уебстър, изглежда, вижда объркването ми.

— Пратихме телеграма до болницата. Не сте ли я получили?

Баща ми е мъртъв, но той не е дошъл за това. За какво тогава?

Хелена заговорва преди мен.

— Майор Пиърс е тук от месец. Болницата получава ежедневно купища телеграми. По каква работа сте тук, мистър Уебстър? — Гласът й е сериозен.

Уебстър я поглежда втренчено. Вероятно не е свикнал жена да му говори с такъв тон. Но ще му се наложи да привиква.

— Няколко въпроса. Първият е свързан с наследството на баща ви…

Зад прозореца една птичка каца на фонтана. Пърха с криле, пие от водата и вдига човчица нагоре.

— Как е починал? — питам, без да откъсвам очи от птичката.

Уебстър започва да говори бързо, сякаш става въпрос за досадна подробност, от която иска да се отърве.

— Автомобилна катастрофа. С майка ви са загинали на момента. Опасни машини, ако ме питате. Станало е бързо. Не са страдали, уверявам ви. А сега…

Изведнъж ме изпълва усещането за смазваща самота и пустота, сякаш в мен се е образувала яма, която не мога да запълня. Значи и майка ми е мъртва. Вече е погребана. Никога повече няма да я видя.

— Ще го приемете ли, мистър Пиърс?

— Кое?

— Сметката от Първа национална банка в Чарлстън. Баща ви е бил много пестелив човек. В сметката има почти двеста хиляди долара.

Пестелив до педантичност.

Уебстър очевидно губи търпение и настоява да получи отговор.

— Сметката е на ваше име. Няма завещание, но тъй като нямате други роднини, не съществува и проблем. — Изчаква за реакция. — Можем да прехвърлим парите в някоя банка тук. — Поглежда Хелена. — Или в Англия, ако предпочитате…

— Един детски дом в Западна Вирджиния. Намира се в Елкинс. Погрижете се да получат всичко. И да знаят, че е от баща ми.

— Ами, добре… това е изпълнимо. Мога ли да попитам защо?

Правилният отговор би бил „защото той не би позволил парите да стигнат до мен“. Но не го казвам, може би защото Хелена е в стаята, или защото не смятам, че този тип заслужава да чуе истината. Вместо това промърморвам нещо от типа на „защото така би искал той“.

Мъжът поглежда крака ми, докато търси подходящите думи.

— Това наистина е чудесно, но армейските пенсии са толкова малки, дори за един майор. Мислех си, че може би ще искате да задържите част от парите, да речем сто хиляди долара?

Извръщам лице към него.

— Защо не ми кажете какво искате от мен? Съмнявам се, че е наследството на баща ми от двеста хиляди долара.

Той е изненадан.

— Разбира се, мистър Пиърс. Просто се опитвах да ви дам съвет… за ваше добро. Всъщност затова съм тук. Нося ви съобщение от Хенри Дръри Хатфийлд, губернатор на щата Западна Вирджиния. Негово Превъзходителство би искал вие да… е, първо той праща искрените си съболезнования за вашата загуба, която е загуба за щата и за великата ни нация. Освен това би искал да знаете, че е готов да ви назначи на мястото на баща ви в Сената, както е упълномощен да го направи според щатските закони.

Започвам да разбирам защо Маккой мразят толкова силно тези влечуги. Хенри Хатфийлд е племенник на Девил Хатфийлд, водача на скандалния клан Хатфийлд. Губернаторът няма право да се кандидатира за втори мандат. Преди две години насочи усилия към сенатското кресло, но със Седемнайсетата поправка от миналата година, позволяваща директно избиране на американски сенатори, с цел да се орежат възможностите на корумпирани типове и манипулатори като Хатфийлд, шансовете му са минимални. Баща ми бе от първия ешелон сенатори, избрани от народа. Сега вече смъртта му и тези разговори за пари придобиват повече смисъл. Но не и назначението.

Уебстър не ме оставя дълго да се боря със загадката. Подпира се на леглото и подхваща разговор сякаш сме стари приятелчета.

— Разбира се, с вашата биография на герой от войната изборът ви ще е далеч по-лесен. Както знаете, сега сенаторите се избират от народа — той кима, — и така би трябвало да бъде. Губернаторът е готов да ви назначи на служба на мястото на баща ви, при условие че вие се застъпите за него по време на кампанията и следващите избори. В замяна на това той обещава да подкрепи вашата кариера. Може би като кандидат за Конгреса. Мисля, че конгресмен Патрик Пиърс звучи доста добре. — Отстъпва от леглото и ми се усмихва. — И така, да предам ли на губернатора добрата новина?

Поглеждам го намръщено. Никога не съм искал толкова силно да се изправя и да изхвърля този негодник собственоръчно през вратата.

— Зная, че обстоятелствата не са идеални, но всички ние трябва да се възползваме от случая. — Уебстър кима към крака ми. — И като се имат предвид вашите… ограничения, струва ми се, че ще осъзнаете ползата от подобно предложение. Едва ли ще си намерите по-добра работа…

— Напуснете.

— Вижте, мистър Пиърс, зная, че…

— Чухте ме. И не се връщайте. Получихте единствения отговор, който ще чуете когато и да било от мен. Кажете на онзи негодник Хатфийлд да си върши сам мръсната работа или да използва някой от братовчедите си. Чух, че ги бивало за това.

Той пристъпва към мен, но Хелена го улавя за ръката.

— Оттук, мистър Уебстър.

Той излиза, а тя се връща.

— Съжалявам за родителите ви.

— Аз също. Майка ми бе много мила и обичлива жена. — Зная, че тя вижда колко съм опечален, но не мога да го крия.

— Искате ли да ви донеса нещо? — Сещам се за какво намеква, защото очите й се стрелват към мястото, където стои шишето.

— Да. Доктор. За крака ми.