А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (88)

87.

Кейт присви очи — слънцето вече залязваше и й беше трудно да чете. Погледна Дейвид. Изражението му бе безучастно. И твърде сериозно.

Сякаш прочел мислите й, в стаята се появи Майло, носеше запален фенер. Остави го на масата до леглото, за да може да осветява дневника, и каза:

— Добър вечер, доктор Кейт… — Забеляза, че Дейвид е буден, и лицето му светна. — И здравейте, мистър Рий…

— Сега се казвам Дейвид Вейл. Приятно ми е да се срещнем отново, Майло. Виждам, че си порасъл.

— И това не е всичко, мистър Дейвид. Научих древния способ за общуване, който познавате като… английски.

Дейвид се засмя.

— И си го научил добре. Навремето се чудех дали ще го изхвърлят, или наистина ще ти го дадат — говоря за Розетския камък.

— Ах, моят мистериозен доброжелател най-сетне се разкрива! — Майло се поклони отново. — Благодаря ви, задето ми дарихте вашия език. А сега ще ми позволите ли да се разплатя поне частично за този дар — той повдигна загадъчно вежди, — като ви поднеса вечерята?

— Ако обичаш — разсмя се Кейт.

Дейвид се загледа през прозореца. Последният слънчев лъч се изгуби зад планината.

— Кейт, трябва да си починеш. Чака те дълъг път.

— Ще си почина, когато приключим. А и четенето ме успокоява.

Тя отвори отново дневника.

23 декември 1917

Присвивам очи, докато прахолякът се разсее. След това се ококорвам и не вярвам на това, което виждам. Открили сме още стълби, но има и нещо друго, което се разширява вдясно от стълбището — отвор, като дупка в металната стена.

— Влязохме! — вика Рутгер и хуква през прашния облак към черния отвор.

Сграбчвам го, но той се освобождава от ръката ми. Кракът ми показва забележително подобрение и вече не вземам повече от една таблетка дневно, само понякога две. Но нямам сили да го задържа.

— Искате ли да вървим след него? — пита мароканският бригадир.

— Не — отвръщам. Не съм готов да жертвам някой от тях, за да спася Рутгер. — Подайте ми една от птичките. — Вземам клетката с канарчето, включвам челника и тръгвам към широкия отвор.

Назъбените краища несъмнено са в резултат от взрив или някакво разкъсване. Но не от нас. Ние само сме го открили — металните стени са дебели поне метър и половина. Докато прекрачвам импровизирания праг на странната сграда, която „Имари“ изучава и в която се опитва да проникне близо шейсет години, ме изпълва страхопочитание. В началото има коридор, широк три метра и дълъг десет. Коридорът извежда в овална стая, пълна с чудеса, които не мога да опиша. Първото, което привлича вниманието ми, е вдлъбнатина в стената с четири големи тръби, като масивни продълговати капсули, изправени върху тесните си краища, които се издигат от пода до тавана. Те са празни, с изключение на бледата бяла светлина, или мъгла, която се носи над дъното. По-нататък има още две тръби. Едната, струва ми се, е повредена. Стъклото е пропукано и вътре няма мъгла. Но в тръбата до нея… там има нещо. Рутгер го вижда в мига, в който и аз, и изтичва при тръбата, която, изглежда, долавя присъствието ни: с приближаването ни се разсейва, като завеса, повдигаща се, за да разкрие тайна.

Това е човек. Не, човекоподобна маймуна. Или нещо по средата.

Рутгер ме поглежда и за пръв път изражението му не е нито арогантно, нито презрително. Той е смутен. Може би изплашен. Аз във всеки случай съм.

Поставям ръка на рамото му и отново оглеждам помещението.

— Рутгер, не пипай нищо.