А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (60)

59.

Кейт си мислеше, че хората в помещението започват да падат, но ужасена осъзна, че всъщност се топят, разпадат се, от пода нагоре. Стаята се озаряваше от ритмични отблясъци и тя забеляза нещо като трептящи вълни, които сякаш сееха смърт при всеки нов бумтеж.

Но бумтенето сега бе различно. И светлината — отблясъците отслабваха и вече не бяха така заслепяващи. Кейт успя отново да види устройството. Имаше формата на камбана, или на огромна пешка с прозорчета в главата. Напрегна се, за да го разгледа по-добре. Като че ли… капеше. Сипеше железни сълзи, които обгръщаха нещастниците под него в разтопено одеяло от смърт.

Все повече хора се свличаха неподвижно, но имаше и оцелели, разпръснати навсякъде из помещението — някои изглеждаха объркани, други бягаха към ъглите, трима-четирима удряха глави в пода.

Кейт огледа тялото си. Беше покрита с кръв, но това не бе нейната кръв. Освен пулсациите в главата, изглежда, й нямаше нищо. Трябваше да помогне на тези хора. Клекна и огледа мъжа до себе си — или поне това, което бе останало от него. Изглеждаше сякаш кръвта му се е раздула и е накарала кръвоносните съдове да се пръснат отвътре, предизвиквайки масивна хеморагия. Кръвта бе разкъсала кожата му и бе изригнала през очите и ноктите.

Светлината от върха на камбаната отново се промени — сега бе още по-ярка. Кейт засенчи очи и се обърна на другата страна. Зърна малко по-нататък Наоми, която бе пропълзяла през труповете към вратата. Кейт запълзя към нея.

Бумтенето се бе сляло в постоянен нисък вой, примесен с неспиращ екот на гонг. Какво ли беше това?

Кейт завъртя главата на Наоми и отметна косата от лицето й. Мъртва. Красива, но мъртва. Кръвта не бе стигнала до лицето й.

Наоколо пълзяха оцелели. Скупчваха се до вратата, блъскаха с юмруци и надаваха вопли.

Взривът оглуши Кейт и запокити към нея тела. Тя се опита да си поеме въздух, но не успя. Телата я притискаха, задушаваха я. Кейт ги заблъска с ръце, извъртя се и вдигна глава. Валеше. Не — падаха отломки. А след това вода — истински потоп заля помещението и тя изведнъж бе свободна от приковаващата я тежест и се носеше заедно с огромната вълна, която се удряше в стените, затварящи тази обител на смърт.

Пое си рязко въздух. Гърдите я боляха, но въпреки това изпита облекчение. В този момент в главата й се въртяха само две мисли: „Жива съм“ и „Дейвид трябва да ме е спасил“.