А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (138)

137.

Кейт най-после успя да смъкне раницата на Ади. 00:01:53. Обърна се към Суря. Черната паста прояждаше презрамките и на неговата раница. Баща й ги скъса, бутна момчето към нея и посочи втората от шестте врати.

— Бягай, Катрин! Аз ще се оправя тук.

— Как? — Тя не сваляше поглед от лицето му, чудеше се как смята да обезвреди бомбите. — Кажи ми.

Той въздъхна и кимна към вратата.

— Когато напуснали Гибралтар, атлантите настроили портала да действа като еднопосочен тунел за евакуация към този комплекс под Антарктида. Но системите тук бяха престанали да функционират и затова не можех да се върна. Ако не греша обаче, повторното активиране на системите ще позволява на атланти да се движат в обратна посока. Ти имаш атлантска ДНК. Прекара съзряването си в тръбите. Ще успееш. Но запомни нещо важно — когато стигнеш от другата страна, ще се озовеш в контролното помещение под Гибралтар. Не пипай нищо. Трябва да оставиш портала отворен, за да мога да те последвам. Налага се да затворя портала… завинаги. Тези бомби не може да избухнат тук, в Антарктида.

Кейт го гледаше неразбиращо.

— Когато стигнеш от другата страна, излез на повърхността и се отдалечи колкото се може по-бързо. Ще разполагаш с триста и шейсет минути — шест часа. Една минута тук е триста и шейсет минути там. Разбра ли ме? — Баща й говореше твърдо, заповеднически.

По бузата на Кейт се търкулна сълза. Най-сетне го бе разбрала. Прегърна го за няколко дълги секунди, но когато понечи да се освободи, установи, че той я стиска здраво. Отново обгърна шията му с ръце.

— Катрин, допуснах много грешки. Опитвах се да защитя теб и майка ти…

Кейт го погледна в очите.

— Четох дневника, татко. Зная защо си направил всичко това. Разбирам те и те обичам.

— Аз също те обичам, страшно много.