А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (67)

66.

Кейт се събуди от звън на камбанки, идещ през големия панорамен прозорец над нишата, в която бе малкото двойно легло. Студен и чист планински въздух раздвижи белите перденца над леглото и почти докосна лицето й.

Тя посегна да улови пердето и едва не извика от болка. Имаше голямо виолетово петно в сгъвката, лилаво-червени линии се разпростираха нагоре и надолу от него.

Дейвид!

Тя огледа помещението. Приличаше на класна стая. Беше просторно, със захабен дъсчен под, варосани стени и дървени греди на тавана.

Спомняше си смътно слизането от влака. Беше късно през нощта. Мъжете я пренесоха по безкрайно стълбище в нещо като планинска крепост. Да, точно така — беше крепост, или манастир…

Понечи да стане, но нещо на пода под нея се размърда. Човешка фигура, застинала допреди малко толкова неподвижно, че не я бе забелязала. Изправи се. Кейт се вгледа и видя, че е младеж, почти юноша. Приличаше на умаления Далай Лама. Носеше плътна пурпурна роба, завързана на едното рамо и спускаща се до пода, а под нея се виждаха кожени сандали. Главата му бе обръсната.

— Добро утро, доктор Уорнър — каза младежът.

Тя стъпи на пода.

— Извинете, стреснахте ме. — Усети, че й се вие свят.

Той се поклони изящно и отпусна ръка към пода.

— Не исках да ви обезпокоя. Аз съм Майло, на вашите услуги. — Произнасяше внимателно всяка дума.

— О, благодаря ви. — Тя разтърка слепоочията си и се помъчи да се съсредоточи. — С мен имаше един мъж…

— А, да, мистър Рийд.

Рийд?

Майло се доближи до масичката при леглото.

— Дойдох да ви отведа при него. — Взе голяма керамична купа с две ръце и й я подаде. — Но първо: закуска! — При тези думи младежът повдигна вежди.

Кейт понечи да избута купата настрани, но бе твърде слаба. Отново й се зави свят и тя се отпусна на леглото.

— Закуската ще ви даде сили. — Майло се усмихна и отново протегна купата към нея.

Отвътре я лъхна на топла овесена каша. Кейт взе подадената й лъжица и опита неохотно. Вкусно. Или беше твърде изгладняла? Омете купата за секунди и изтри уста с опакото на ръката си. Майло върна купата на масичката и й подаде груба платнена кърпа. Кейт се усмихна смутено и си избърса устата и с нея.

— А сега бих искала да видя…

— Мистър Рийд.

— Разбира се.

— Оттук. — Майло я отведе в дъното на стаята, където един коридор свързваше няколко подобни помещения.

Гледката от прозореца в коридора бе зашеметяваща. Под тях се простираше зелено плато, което стигаше до хоризонта, прекъсвано от няколко покрити със сняг планински вериги. Над платото се виеше дим от няколко селца. В далечината по склоновете на планините се мяркаха белезникави точки — други манастири, построени върху стръмните подножия.

Кейт спря, за да се наслади на всичко това. Майло също спря.

После свиха зад ъгъла. Под тях голяма дървена тераса се разтваряше към планините и долината. Двайсет или трийсет мъже с пурпурни роби и бръснати глави седяха със скръстени крака и зяпаха в далечината.

Майло се обърна към Кейт.

— Утринно медитиране. Искате ли да се присъедините?

— Уф, не днес! — Кейт извърна очи от сцената.

Майло я въведе в друга стая и тя видя Дейвид на подобно на нейното легло. Бързо го огледа. Беше в съзнание, но отпуснат. Антибиотици — за да пребори инфекцията. Ако не вземеше мерки, тя щеше да го погуби. Трябваха й препарати, за да почисти раните.

Но първо по-важното. Беше оставила антибиотиците във влака. Когато я бяха отвлекли. Или спасили? Имаше толкова много загадки…

— Майло, трябват ми лекарства, антибиотици…

Младежът я отведе при една масичка като тази, на която бе сервирана закуската.

— Предположихме, доктор Уорнър. Подготвих някои лекове, които да използвате. — И посочи купчинка изсушени корени, пирамида от оранжев прах и наниз гъби. Усмихна се и наклони глава, сякаш казваше: „Хубаво, нали?“.

Кейт пристъпи напред.

— Майло, всичко това е чудесно и аз ти благодаря, но… боя се, че състоянието му е доста тежко и ще са ми нужни… медикаменти…

Майло се ухили доволно.

— А, разбрах ви, доктор Уорнър! — Отвори вратичките на високия до тавана шкаф и тя видя по рафтовете вътре всевъзможни лекарствени средства.

Изтича при шкафа и почна да ги преглежда. Имаше предостатъчно от всичко: антибиотици, болкоуспокояващи, противогъбични, превръзки. Откъде да започне? Поклати глава и се усмихна с благодарност на Майло, докато сортираше антибиотиците.

— Да, Майло, това е истинска помощ. — Прегледа етикетите. Лекарствата бяха канадски и европейски. Някои бяха с изтекъл срок на годност, но имаше и такива, които можеше да използва. — Английският ти е чудесен. Къде си го учил?

— От Розетския камък.

Кейт го погледна невярващо.

Усмивката на Майло се стопи и той придоби сериозен вид. Зарея поглед през прозореца, към долината под тях, и обясни:

— Намерих го в една пещера в подножието на тази планина. Трийсет дни и трийсет нощи сто монаси изнасяха камъните навън, докато се образува малък проход. Тогава пратиха мен — само аз можех да се промъкна през прохода. Там, дълбоко в пещерата, намерих плочата, върху каменна маса, окъпана в златиста светлина. Изнесох я навън и заслужих тази роба. — И въздъхна, за да покаже, че с това историята приключва.

Кейт стоеше, притиснала антибиотиците към гърдите си, и не знаеше какво да каже.

Майло се ухили още по-доволно отпреди малко.

— Аха, хванахте се, доктор Уорнър! — И избухна в смях.

Кейт поклати глава и се върна при леглото на Дейвид.

— Виждам, че си доста доволен от себе си — подхвърли през рамо.

— Да, доволен съм от живота, доктор Уорнър. Обичам да развличам гостите.

Гости? Майло определено гледаше на довеждането им тук като на възможност да си намери нови приятели. Кейт му се усмихна.

— Наричай ме Кейт.

— Да, разбира се, доктор Кейт.

— И все пак къде си учил английски?

— Розетският камък…

Кейт го погледна насмешливо, но младежът беше съвсем сериозен.

— Истина е. Получих го по пощата от анонимен доброжелател — много, много загадъчен. Извадих късмет. Тук нямаме често гости. И когато трябва да се говори на английски, викат мен, защото никой друг не знае английски. Поне не толкова добре. Учих го за забавление и вижте какъв късмет!

Кейт наля чаша вода и помогна на Дейвид да изпие няколко хапчета антибиотици. Беше избрала широкоспектърни — надяваше се да свършат работа. По-добре щеше да е, разбира се, ако можеше да ги влее венозно. Даде му и таблетка обезболяващо. Когато излезеше от делириума, болката щеше да е силна и тя искаше да я предотврати.

Какво да прави сега? Хрумна й една мисъл. Розетският камък.

— Майло, имаш ли компютър?

— Разбира се, така ви намерихме. — Той повдигна съзаклятнически вежди. — Имейл с тайнопис.

— Имейл? — Кейт се надигна. — Може ли да използвам…

Майло се поклони.

— Не, съжалявам, доктор Кейт. Цзиан иска да ви види. Каза, след като дадете лекарства на мистър Рийд да ви отведа при него. Той е много сериозен човек, не е забавен като мен. Каза, че имал да ви даде нещо.