А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (55)

54.

Дейвид вдигна ръце.

Охранителят го приближи, пистолетът му бе насочен към корема му.

— Ти не си Конър Андерсън.

— Без майтап? — подхвърли Дейвид. — Я по-добре свали пистолета и млъкни — може да ни подслушват.

Мъжът го погледна объркано.

— Какво?

— Той ми каза да го заместя.

— Какво?

— Виж, имахме тежка нощ. Каза ми, че ще го уволнят, ако не го заместя.

— Кой си ти?

— Негов приятел. А ти сигурно си хитрото му аверче от службата.

— Какво?

— Само „какво“ ли знаеш? Виж, прибери пистолета и се дръж естествено.

— Конър не е в разписанието за днес.

— Да, вече го разбрах. Това проклето пиянде пак е оплескало всичко. Ще го убия, ако вие, идиоти такива, не ме убиете преди това. — Дейвид разпери ръце и поклати глава. — Виж какво, или ме гръмни, или ме пусни да си вървя.

Мъжът прибра неохотно оръжието, но все още гледаше Дейвид подозрително.

— И къде ще отидеш?

Дейвид го доближи.

— Вкъщи, къде. Кой е най-близкият изход?

Мъжът се обърна и вдигна ръка да посочи, но не успя — Дейвид го подкоси с един силен удар в основата на черепа.

Сега трябваше да действа бързо. Затича се към вътрешността на централата. Имаше още един проблем, който бе оставил назад в съзнанието си, докато трябваше да се справя с по-непосредствени неща. Но сега вече трябваше да се замисли как да спре електрозахранването. Безсмислено бе да се опитва да повреди реакторите — те бяха добре охранявани и изолирани, дори и да успееше да ги доближи. И бяха три. Може би щеше да е най-добре да се ориентира към кабелите. Ако ги прекъснеше, щеше да спре електричеството в целия комплекс. Проблемът бе, че не познаваше устройството на станцията. Ами ако кабелите бяха заровени в земята или бяха някъде извън обсега му? Или пък преминаваха през строго охраняваната част с реактора? Дали въобще щеше да ги познае, ако ги види? Имаше толкова много ако…

Забеляза поредната схема на стената и я разгледа. Реактор 1. Реактор 2, турбина, командна зала, първи контур… Първи контур — това щеше да свърши работа. Беше разположен извън реакторите и като че ли всички кабели от реакторите отиваха към него.

Тъкмо когато обръщаше гръб на плана, иззад ъгъла се показаха двама пазачи и се доближиха до него. Той им кимна и тръгна към помещението на първи контур. Докато го приближаваше, долови тихо бръмчене на машини, което постепенно се усилваше, и жужене на високоволтова енергия. Сякаш идваше от стените и пода. Подът не вибрираше, но докато се оглеждаше, Дейвид усети, че цялото му тяло едва доловимо се тресе.

Помещението беше огромно — и претъпкано. Тръби и метални тръбопроводи сякаш се разпълзяваха във всички посоки, бръмчаха и периодично потреперваха. Имаше чувството, че се е смалил и са го поставили на гигантска маса.

Дейвид влезе навътре и постави зарядите под големите тръбопроводи, на мястото, където влизаха в помещението. Имаше няколко метални „шкафа“, както ги определи, тъй като не знаеше истинското им название. Постави заряди и на тях. Оставаха му само няколко експлозива. Дали щяха да са достатъчно? Колко време имаше? Нагласи детонатора на пет минути и го скри в основата на шкафовете. Къде да сложи последните?

Над равномерното бръмчене се чу нов звук. Или така му се беше сторило? Той извади зарядите и ги пъхна под два по-малки кабела. Закрепи ги с ръка и изчака няколко секунди да се увери, че няма да паднат.

Забеляза ги с крайчеца на окото си — трима пазачи, които се приближаваха бързо през помещението. Този път нямаше да се измъкне само с приказки.