А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (69)

68.

Тибетски автономен район

Майло люшна фенера и светлината озари каменните стъпала.

— Още съвсем малко, доктор Кейт.

Спускаха се по каменното стълбище вече близо час — или поне така се струваше на Кейт. Тя си мислеше, че вече би трябвало да са някъде в центъра на планината, на поне миля под манастира. Майло слизаше по стъпалата безгрижно, хванал фенера като хлапе, размахващо торба със сладкиши в нощта на Вси светии, неуморим и изпълнен с енергия. Кейт обаче вече усещаше болка в краката. Още не се бе възстановила от вчерашното премеждие. Отсега се страхуваше от обратното изкачване.

Недалеч пред нея Майло спря отново, за да я изчака. Бяха стигнали широка площадка. Най-сетне! Младежът отстъпи назад, вдигна фенера и се видя дървена врата с арка. Приличаше на врата на гробница.

Кейт мълчеше — чудеше се какво се иска от нея.

— Ако обичате, продължете, доктор Кейт. Той ви очаква.

Кейт кимна, отвори вратата и пристъпи в овално помещение. Стените бяха покрити с карти и лавици, по които имаше стъкленици, скулптури и метални изделия. Стаята беше… средновековна, като древна лаборатория в кулата на замък, в която би работил някой с име Мерлин. И вътре наистина имаше магьосник — или поне приличаше на магьосник. Старец, седнал до захабено писалище, потънал в четене. Завъртя бавно глава, сякаш преодоляваше болката във врата. Беше азиатец, с почти гола глава и най-сбръчканото лице, което Кейт бе виждала. Със сигурност беше на поне сто години.

— Доктор Уорнър — прошепна той. Изправи се и закуцука към Кейт, подпираше се на дървено бастунче.

— Господине…

— Тук няма господа, доктор Уорнър. — Той спря. Говоренето и ходенето очевидно бяха твърде голямо усилие за него. Стоеше загледан в каменния под, докато си поемаше въздух. — Наричайте ме Цзиан. Имам нещо за вас. Нещо, което очаквам да ви дам от седемдесет и пет години. Но първо трябва да ви покажа нещо друго. Ще ми помогнете ли с вратата? — И посочи малка дървена врата, която Кейт не бе забелязала досега. Беше не по-висока от метър. Кейт отвори вратата и с облекчение установи, че коридорът зад нея не е толкова нисък. Почака Цзиан да я поведе навътре, но старецът спираше да си поеме дъх на всеки няколко крачки. Колко време ли му бе отнело да слезе тук долу?

Кейт надзърна в коридора и с изненада откри, че е осветен с електрически лампи. Беше къс, не повече от пет метра, и завършваше в каменна стена. На Цзиан му трябваха няколко минути да го извърви, след което посочи едно копче в стената.

Кейт натисна копчето и каменната стена започна да се вдига. Кейт усети над пода силно течение, което нахлу в коридора. Помещението оттатък вероятно бе херметически изолирано.

Цзиан влезе и тя го последва.

Стаята беше просторна, поне десет на десет. И съвсем празна, ако не се броеше проснатият в центъра квадратен килим със страна поне шест метра. Не беше точно килим — приличаше по-скоро на гоблен с изобразени на него сцени. Кейт огледа стените и едва сега забеляза, че са закрити с тънки платнени завеси. Над горния край на завесата имаше друга завеса, над нея още една и така като слоеве от противокомарна мрежа, стигащи върха на планината. Може би така се бореха с влагата? Вероятно, но Кейт видя още нещо — парченца пръст и камъчета, уловени в мрежестия плат.

Цзиан кимна към килима.

— Това е съкровището, което пазим тук. Нашето наследство. Платихме скъпа цена за него. — Той се покашля и продължи все така бавно: — Когато бях млад, в нашето село дойдоха непознати. С военни униформи. Тогава не знаех какви са, чак после разбрах, че са нацистки. Търсеха монаси, живеещи в планината отвъд селото. Никой не искаше да говори за тези монаси. Аз не знаех нищо. Мъжете платиха на мен и на още няколко деца да ги отведем при тях. Монасите не се страхуваха от непознатите мъже, макар да би трябвало. Мъжете, които в селото говореха благо, в планината се оказаха необичайно зли. Претърсиха манастира, измъчваха монасите и накрая запалиха целия склон.

Цзиан спря отново и си пое дъх.

— Моите приятели загинаха, а войниците претърсиха манастира да ме открият. И ме намериха. Един от войниците ме улови за ръката и ме отведе в тунел, където чакаха трима монаси. Мъжът им каза, че аз съм единственият оцелял. Подаде ми дневник и каза да го пазя, докато дойде времето. Тримата монаси поеха същата нощ с мен, дрехите на гърбовете си и този гоблен. — Цзиан спря поглед на панорамното произведение на изкуството, което изобразяваше някаква митична история — с богове, герои, манастири, небеса, светлина, кръв, огън и вода.

Кейт мълчеше. Дълбоко в себе си се питаше какво общо има всичко това с нея. Едва сдържаше желанието си да каже: „Изглежда страхотно, сега мога ли да използвам компютъра?“.

— Сигурно се чудите какво общо има той с вас.

Кейт се изчерви.

— Не, наистина е много красив… — И наистина беше. Имаше ярки, живи цветове, като фреска в готическа църква, а конците придаваха нужната дълбочина. — Но човекът, с когото дойдох тук — той е в опасност.

— Вие с Ендрю не сте единствените.

Преди Кейт да успее да отговори Цзиан продължи с неочаквана сила в гласа:

— Вашият враг е същата група, която изгори онзи манастир преди седемдесет и пет години, и същата, която съвсем скоро ще извърши нови и немислими злини. Това е историята, която се описва в гоблена. Единственият начин да бъдат спрени е като бъде разбрано посланието от гоблена и дневника. Седемдесет и пет години се бях вкопчил в живота, чаках и се надявах да дойде денят, в който да изпълня предначертаното. И вчера, когато узнах какво е станало в Китай, разбрах, че денят е дошъл. — Цзиан пъхна ръка под расото си и извади малка книга с кожена подвързия. Подаде я на Кейт и кимна към гоблена.

— Какво виждаш там, дете мое?

Кейт се вгледа в богато оцветените изображения. Ангели, богове, огън, вода, кръв, слънце, светлина.

— Вероятно някакво религиозно описание?

— Религията е нашият отчаян опит да разберем света. И нашето минало. Ние живеем в мрак, заобиколени от загадки. Откъде идваме? Какво е нашето предначертание? Какво става с нас, след като умрем? Религията ни дава и нещо повече: напътствие за движение, схема на това кое е право и кое не, наръчник за човещина. Но като всеки друг инструмент тя може да се използва погрешно. Този документ е бил създаден преди хората да намерят утеха в религията.

— Как?

— Вярваме, че е събран от устни повествования.

— Легенда?

— Може би. Но ние смятаме, че това е едновременно исторически и пророчески документ. Описание на събития преди пробуждането на човеците и на задаваща се трагедия. Наричаме го Епопея на Четирите потопа. — Цзиан посочи левия горен край на гоблена.

Кейт проследи пръста му и се вгледа в изображението — голи чудовища, лишени от човешки облик, насред рядка гора или африканска савана. Хора, бягащи от спускащия се от небесата мрак — покривало от пепел, което ги задушава и унищожава растителния живот. Отдолу пак хора, сами насред безжизнена пустош. Сетне се показва светлина, повежда ги, закрилник разговаря с диваците и им подава купа, пълна най-вероятно с кръв.

Цзиан се покашля.

— Първата сцена е Огненият потоп. Потоп, който почти унищожава света, заравя хората в пепел и опустошава хранителните запаси.

— Митът за сътворението — прошепна Кейт. Всички големи религии съдържаха под някаква форма мита за сътворението, история за това как Бог е създал човека по свой образ.

— Това не е мит. Това е исторически документ. — Цзиан говореше с мек, но настойчив глас, като учител или родител. — Забележете, че човекът вече е съществувал преди Огнения потоп, живял е като чудовище в гората. Потопът би го убил, ала закрилникът го е запазил. Но не може винаги да идва в нужния момент и да го спасява. Затова дава на хората най-великия дар — кръвта. Дар, който да ги опази.

Кейт неволно си помисли за Катастрофата Тоба и Големия скок напред. Генетична мутация — промяна в мозъчната настройка — която осигурява на човека шанс да оцелее, помага му да се спаси от морето от пепел, сипещо се от свръхвулкана Тоба преди седемдесет хиляди години. Огненият потоп! Възможно ли беше?

Плъзна поглед надолу по гоблена. Сцената бе странна. Хората от гората сякаш се бяха преобразили в нинджи или духове. Носеха дрехи и бяха започнали да убиват животни. Сцените ставаха все по-кървави, ужасите се трупаха, с всеки сантиметър от изобразеното. Робство, убийства, войни.

— Този дар е направил човека умен и силен, спасил го е от изчезване, но за него сме платили огромна цена. За първи път човекът е видял света такъв, какъвто е в действителност, прогледнал е за опасностите около себе си — не само животните в гората, но и неговите събратя. Като звяр той обитавал един свят на щастливо неведение, следвал е инстинктите си, мислел е само къде трябва да отиде, нямал е понятие какво представлява, не се е измъчвал от угризения, нито се опитвал да излъже смъртта. Но сега той е подвластен на своите мисли и страхове. Познал е за пръв път злото. Вашият Зигмунд Фройд е бил доста близко до описанието на тези концепции с неговото его. Човекът се е превърнал в доктор Джекил и мистър Хайд. Започнал да се бори с чудовището в ума си, със своите животински инстинкти. Страст, гняв — колкото и да еволюираме, човек не може да избяга от тези инстинкти, от нашето минало на животни, на зверове. Можем само да се надяваме, че ще укротим чудовищата в нас. Човекът жадувал да опознае своя ум, с неговите страхове, мечти и въпроси за това откъде се е взел и накъде отива. И най-много от всичко мечтаел да излъже смъртта. Построил селища по крайбрежията и извършил нечувани жестокости, за да подсигури собствената си безопасност и да открие тайната на безсмъртието чрез своите дела или чрез магия и алхимия. Крайбрежието е естественото място за хората, там те оцелели от Огнения потоп. Морето е най-големият източник на препитание, особено когато земята е изпепелена. Но човешкото царство се оказало кратковременно.

Кейт разглеждаше долния ляв ъгъл на гоблена: висока водна стена зад колесница в морето, на колесницата — закрилникът с неговата купа от периода на Огнения потоп.

— Закрилникът се върнал и разказал на племената, че идва голям потоп и че трябва да се подготвят.

— Това вече звучи познато.

— Именно. Във всяка религия има мит за потопа. И потопът е факт. Ледената епоха е приключила преди около дванайсет хиляди години. Ледниците започнали да се топят. Оста на планетата се изместила. Морското равнище се повдигнало с над сто метра за целия период, понякога равномерно, друг път с приливни вълни и цунами.

Кейт се загледа в картината — потъващи градове, давещи се хора, управници и велможи, наблюдаващи усмихнати бедствието, а в самия край — малка групичка хора, облечени в скромни одежди, напускат низините и се отправят в планината. И носят някакво ковчеже.

Цзиан я остави да изучава гоблена известно време, после продължи:

— Хората не обърнали внимание на предупреждението за потопа. Те управлявали света — или поне така смятали. Били арогантни и самоуверени. Обърнали гръб на задаващото се бедствие и продължили порочното си съществувание. Някои казват, че Господ Бог наказал човека задето убил братята и сестрите си. Едно племе се вслушало в предупреждението, сковало ковчега и се насочило към планините. Потопът дошъл и унищожил крайбрежните поселища, останали само примитивни селца във вътрешността и разпръснати чергарски племена. Разнесъл се слухът, че Господ е мъртъв, че сега човекът е бог на Земята. Че Земята му принадлежи и може да постъпва с нея както пожелае. Но едно племе запазило вярата. Членовете му се придържали упорито към нея — смятали, че човекът е грешен, че няма божествена природа, че да бъдеш човек означава да си смирен.

— Вашето племе.

— Да. Ние се вслушахме в предупрежденията на закрилника и направихме както ни бе наредил. Отнесохме ковчега в планините.

— И този гоблен е бил в ковчега? — попита Кейт.

— Не. Дори аз не знам какво е имало в ковчега. Но сигурно е съществувал, след като разказите за него са оцелели до днес. Легендата е много силна. Тя притежава необичайно влияние върху всеки, който я чуе. Това е една от малкото истории, които повдигат човешкия дух. Ние я смятаме за достоверна, също както признаваме и повечето варианти на мита за сътворението. Тези истории съществуват открай време и ще продължават да съществуват — в умовете ни.

— Какво станало с племето?

— Те се посветили на това да открият истината от гоблена, да разберат света отпреди потопа, да узнаят какво се е случило. Една група смятала, че отговорите се крият в човешкия ум, в разбирането на нашето съществуване чрез размишление и самопознание. Те станали планински монаси, имару, светлината. Аз съм последният имару. Но някои от монасите започнали да губят търпение и тръгнали да търсят отговорите по широкия свят. Подобно на нас те също вярвали искрено, поне в началото. С течение на времето и в хода на скитанията си те постепенно изгубили своята религия. И тогава се обърнали към една нова надежда, за да получат отговорите — към науката. Били уморени от митове и алегории. Искали доказателства. И започнали да ги намират — но платили висока цена за това. На науката й липсва нещо много важно, което религията дарява: морален кодекс. Оцеляването на най-приспособените е научен факт, но той е жестоко решение от етична гледна точка, по-присъщо на животните, отколкото на цивилизованото общество. Законите не могат да ни опазят напълно, а и те трябва да се опират на нещо — на споделен морален кодекс. Когато тази морална основа започне да потъва, с нея изчезват и обществените ценности.

— Не смятам, че човек трябва да е религиозен, за да е морален. Аз съм учен и не съм… прекомерно религиозна… но мисля, че съм доста морален човек.

— Освен това сте много умна и много по-състрадателна от повечето хора. Един ден ценностите ще надделеят и тогава светът ще заживее в мир, без необходимостта от алегории и морални уроци. Боя се обаче, че този ден е по-далече, отколкото вярват хората. Говоря за състоянието на нещата днес, за масите, не за малцинството. Посветил съм се на тези неща и те ме вълнуват, както е често със старите хора, особено самотниците. Без съмнение сте се досетили кои са монасите, които навремето са се отделили от имару.

— Имари.

Цзиан кимна.

— Да. Ние смятаме, че някъде по времето на древните гърци отделилите се монаси променили названието си на имари. Може би за да звучи повече по гръцки и за да бъдат приети от гръцките книжници, които по това време вече правели първите си открития в новоизгряващата наука. Цялата тази трагична история за това как отцепилата се фракция се е променила завинаги е описана в дневника. Затова трябва да го прочетете.

— Ами останалата част от гоблена — другите два потопа?

— Това са събития, които предстои да се случат.

Кейт се загледа във втората половина на гоблена. Морето, което бе погълнало света във Водния потоп, се превръщаше от синьо в алено от кръв, докато се изливаше в долната дясна част на гоблена. Над морето от кръв група свръхчовеци избиваха по-низши същества. Светът бе обрисуван като пустиня, мрак покриваше земята, от телата на мъжете, жените и децата бликаше кръв и се събираше в алени локви. Кървавият потоп. Над битката герой се сражаваше с чудовище, убиваше го и се възкачваше на небесата, където пробуждаше Потопа от светлина, който окъпва света и го освобождава. Погледнат като цяло, гобленът се менеше от черните и сиви тонове на Огнения потоп към синьо-зелените на Водния, червените на Кървавия и жълто-белите на Потопа от светлина. Беше красив и завладяващ.

Цзиан прекъсна съзерцанието й.

— Сега мога да си отдъхна. А вие, доктор Уорнър, трябва да си свършите работата.