А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (66)

65.

Кейт гледаше в черната нощ. Сребристата луна едва осветяваше върховете на дърветата, край които преминаваха. Влакът постепенно забавяше, а отвън не се виждаше нищо.

Тя се измъкна изпод Дейвид и отиде до вратата. Подаде се навън и погледна към локомотива. Бяха в последния вагон и зад тях нямаше нищо освен релси.

Обърна се да се върне на мястото си — и го видя през отсрещната врата. На съседен коловоз, почти невидим, бе спрял погълнат от мрак влак. Имаше и още нещо — тъмни фигури, стърчащи на покрива на вагоните му. Очакваха ли нещо?

Техният влак също спря и почти в същия миг тя чу трополене на крака по покрива. Отдръпна се в сянката и в този момент вътре скочиха войници, увиснали на ръба на вратата като гимнастици на лост. Разпръснаха се чевръсто из вагона, заслепявайки я със светлините на фенерчетата си. Опънаха между двата влака въже и го дръпнаха, за да проверят колко е здраво.

Един мъж сграбчи Кейт, закачи я за въжето и я блъсна през вратата към съседния влак. Кейт се обърна. Дейвид! Но те бяха закачили и него, точно зад нея, мъжът го придържаше през гърдите, сякаш носеше спящо дете.

Кейт се озова в отсрещния вагон, където вече я чакаха. Откачиха я от въжето и я отведоха навътре.

— Чака тук! — нареди един глас на английски с китайски акцент и излезе.

Втори мъж донесе Дейвид и го тръшна на седалката. Кейт изтича при него. Не изглеждаше по-зле, но повече от това не можеше да каже.

— Ей, ще ни трябва помощ!

Мъжът я погледна, после продължи да затваря вратата.

— Спрете! Трябва да отидем в болница. Лекарства. Кръв. — Дали мъжът разбираше и думичка от казаното? — Аптечка — рече тя отчаяно.

Той опря ръка на гърдите й, блъсна я назад и затръшна вратата.

Кейт се върна при Дейвид. Прегледа превръзките на огнестрелните рани. Трябваше й нещо, с което да ги почисти, макар че в този момент инфекцията не бе най-големият риск за живота му. Трябваше му кръв — незабавно. Кейт би могла да му стане донор — кръвната й група бе 0 отрицателна. Ако… само имаше как да му я влее…

Влакът внезапно се люшна и повали Кейт на пода. Бяха потеглили. Тя се изправи, докато влакът набираше скорост с резки тласъци. Зад прозореца се виждаше друга композиция — товарният влак, с който бяха пристигнали. Откарваха ги в обратна посока. Но кои? Кейт прогони този въпрос от ума си. Сега най-важното бе да спаси Дейвид.

Огледа се. Дали нямаше да открие нещо, което да свърши работа? Намираше се в бюфета на влака, помещение с дължина десетина метра, разделено на сепарета. В единия край имаше малък бар, където проблясваха чаши и бутилки с алкохол. Може би там…

Вратата се отвори и влезе друг войник, ходеше разкрачен, за да запази равновесие, докато влакът набираше скорост. Войникът сложи на пода метално сандъче с червен кръст на капака.

Кейт притича до сандъчето.

Войникът излезе и затвори вратата още преди Кейт да успее да стигне до сандъчето. Тя вдигна капака и зарови вътре. Изпита облекчение в мига, когато видя какво съдържа.

След петнайсет минути двамата бяха свързани със система. Кейт изпомпваше кръвта си с ритмични движения. Беше гладна и й се спеше. Но поне правеше нещо полезно за Дейвид и това я караше да се чувства добре.