А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (75)

74.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

На следващата сутрин, също както предишната, Майло очакваше Кейт. „Колко ли време е седял тук и ме е чакал да се събудя?“ — зачуди се тя.

Стана и откри, че купата със закуската я чака на същото място. С Майло си размениха сутрешни любезности и той отново я заведе в стаята на Дейвид.

Дневникът лежеше на масичката, но Кейт го пренебрегна и първо отиде да види Дейвид. Даде му антибиотици и прегледа раните на рамото и крака. През нощта моравите пръстени се бяха разширили и сега достигаха гърдите и горната част на бедрото. Кейт прехапа устни, загледана умислено през прозореца.

— Майло, имам нужда от помощта ти за нещо. Много е важно.

— Мадам, както ви казах първия път, когато се срещнахме — той се поклони, — Майло е на вашите услуги.

— Страх ли те е от кръв, Майло?

Няколко часа по-късно Кейт поставяше последната превръзка на рамото на Дейвид. Купата на масичката бе пълна с тъмна кръв и гной. Майло се бе справил чудесно — не толкова добре, колкото опитна операционна сестра, но благодарение на дзен обучението бе успял да запази самообладание до края.

Когато приключи с превръзките, Кейт прокара ръка по гърдите на Дейвид и въздъхна. Сега им оставаше само да чакат. Тя се облегна на стената, загледана в равномерните повдигания на гърдите му — движение, което доскоро едва се забелязваше.

След няколко минути отвори дневника и се зачете.

3 юни 1917

— А какво ще кажете сега? — пита доктор Карлайл и забива перодръжка в крака ми.

— Да. — Кимам, стиснал зъби.

Той плъзва перодръжката надолу и я забива отново.

— А тук?

— Като нагорещен ръжен.

Той се изправя и обмисля резултатите от прегледа.

Преди да прегледа крака, отделя малко време за „анамнезата“. Това е приятно разнообразие от полевите хирурзи, които се занимават с раната и никога с човека и обикновено работят, без да кажат и думичка. Разказвам му, че съм на двайсет и шест, че иначе съм в добро здраве, не съм „привикнал“ към разни вещества и съм получил нараняването при рухването на тунел на Западния фронт. Той кима и продължава с обстойния преглед, като отбелязва, че нараняването не е по-различно от това, което е виждал при миньори и спортисти.

Докато очаквам присъдата му, се чудя дали трябва да кажа нещо.

Градският доктор се почесва по главата и сяда до леглото.

— Ще ви кажа, че съм напълно съгласен с оценката на армейския лекар. Щеше да е по-добре, ако го бяха ампутирали, вероятно под коляното или поне там, откъдето е започнало.

— А сега? — питам, страх ме е от отговора.

— Сега… не съм сигурен. Няма да може да стъпвате върху него, или поне не по нормалния начин. Зависи от това колко издържате на болка. Без съмнение налице е сериозно увреждане на нервите. Бих ви посъветвал да се опитвате да ходите, доколкото е по силите ви, през следващите месец-два. Ако болката е непоносима, както предполагам ще бъде, ще го отрежем под коляното. Повечето усещания идват от стъпалото. Това ще ви осигури известно облекчение. — Предусеща уплахата ми и бърза да добави: — Целта ни не е само да преборим болката. Става въпрос за суетата. Няма човек, който да е готов да изгуби с лекота крака си. Но трябва да сме практични. По-късно ще сте благодарен за решението. Последното, за което трябва да си мислите сега, е какво ще работите по-нататък. Капитане, ах, майоре, нали? Не бях виждал майор на вашата възраст.

— Когато хората около вас мрат, бързо се расте по служба — отвръщам: печеля време преди да реша дали да задам следващия въпрос, този, който пропускам откакто се срути тунелът. — Не зная с какво ще се занимавам след това… след като се изправя на крака. — Това е първият израз, който ми идва наум.

— Най-добре ще е да работите на бюро, ако си намерите подходящо занимание. — Той кима и се изправя. — Е, ако това е всичко, обадете ми се след месец. — И ми подава визитна картичка с адреса в Лондон.

— Благодаря ви, докторе. От сърце.

— Не можех да откажа на молбата на лорд Бартън. Двамата с него се знаем още от Итън и когато той ми каза, че сте герой от войната и че неговото малко момиче настоявало, че се боял сърцето й да не се пръсне, ако не ви прегледам, хванах влака още на следващия ден.

В съседната стая се чува шум, сякаш някой събаря нещо от лавицата. Двамата с доктор Карлайл поглеждаме нататък, но никой не произнася нито дума. Той си прибира нещата в чантата и се изправя.

— Ще оставя инструкции на Хелена как да ви превързва крака. Успех, майоре.

5 август 1917

Изминаха два месеца и от един вече „ходя“. По-скоро куцукам. В добрите дни, с помощта на бастун, само накуцвам.

Карлайл намина преди седмица да провери напредъка. Стоеше до Хелена и ме аплодираше като горд собственик на кучешка изложба.

Това не е честно. Нито е справедливо към човек, който е бил толкова внимателен с мен.

Таблетките. Те притъпяват болката и всичко останало, включително мислите. Правят ме безчувствен, докато ги вземам, и раздразнителен като стършел, щом отмине действието им. Войната, която водя в душата си, е още едно странно изпитание. Мисля, че бих предпочитал да стрелям по войниците на кайзера, там поне знаех за какво е всичко това, а и имах право на отдих. Седмиците ходене, гълтане на таблетки и терзания са пробудили в мен един нов страх: че никога няма да мога да се отърва от чудовището, което ме е яхнало и постоянно ме подтиква да притъпя болката. Нуждая се от таблетките, не мога без тях и не искам да опитвам. Направих сделка с дявола, лауданумът срещу две патерици, една под мишницата и друга в джоба.

Карлайл твърди, че ходенето ми ще се подобри, когато „понауча крака“ и открия минималната необходима доза лекарство. Лесно е да се каже.

Но не таблетките са това, към което се пристрастих през седмиците, откакто излязох от болницата. Не бях срещал друга като нея. Идеята да си тръгна, да се сбогувам, ме ужасява. Зная какво бих искал да направя: да я стисна за ръката, да се кача на някой кораб и да отплавам от Гибралтар, далече от войната, далече от миналото, за да започна всичко наново, някъде, където е безопасно, където нашите деца могат да израстат в мир със света.

 

 

Почти три е и не съм взимал таблетка през целия ден. Искам главата ми да е ясна, когато разговарям с нея. Не бих искал да пропусна нищо, независимо от болката в крака или в сърцето ми.

Ще ми е нужно цялото ми красноречие. Може би е заради британските й корени, с техния стоицизъм и суховат хумор, или се дължи на двете години работа в полева болница, където чувствата са почти толкова заразни и опасни, колкото инфекциите, с които се борят, но тази жена е почти неразгадаема за мен. Тя се смее, усмихва се, пълна е с живот, но никога не губи контрол, никога не произнася и една излишна дума, никога не издава мислите си. Бих дал и другия си крак, за да узная какво всъщност изпитва към мен.

Обмислих възможностите си и стъпките, които е необходимо да предприема. В деня, след като ме посети онзи демон Деймиън Уебстър, написах три писма. Първото отпътува за Първа национална банка в Чарлстън, информирайки ги за желанието ми да прехвърлят събраните по сметката средства в детския дом в Елкинс, Западна Вирджиния. Пратих второ писмо до дома, предупреждавайки ги да очакват волни пожертвования и в случай че такива не постъпят, да се обърнат за сведения към мистър Деймиън Уебстър, тъй като той е последният човек, който е имал достъп до сметката. Искрено се надявах да получат парите.

Последното писмо бе адресирано до градската банка на Чарлстън, където се намират моите спестявания. Получих ответно писмо след седмица и половина, в което ме информираха, че в сметката ми се съдържат 5752,34 долара и че ако искам парите да бъдат преведени до банка в Гибралтар, ще трябва да заплатя съответната такса. Тъй като бях наясно с последното, им написах писмо да преведат парите колкото се може по-скоро. Вчера пристигна куриер с чека.

Освен това получих и разбивка относно превежданата ми от армията заплата. Оказа се, че миналата седмица съм бил освободен от служба, така че това са последните постъпления.

Накратко, разполагам с 6382,79 долара — доста далече от сумата, необходима да издържам млада жена и да се настаня някъде. Ще трябва да си намеря подходяща работа, най-вероятно в банка, или свързана с инвестиране, или пък да се захвана с нещо, което познавам — минно дело, муниции. Но такива занимания са за хора с нужното образование и връзки в обществото. Ако разполагах със собствен капитал, бих могъл да започна сам и при известна доза късмет да попадна на залежи от въглища, злато, диаманти, мед или сребро. Тогава парите няма да са проблем. Двайсет и пет хиляди долара е целта, която си поставих. Но това означава, че нямам голяма възможност за грешни ходове.

Чувам Хелена да отваря вратата и излизам в малкото антре да я посрещна. Сестринската й униформа е изцапана с кръв, странен контраст с милата усмивка, с която ме приветства. Бих дал всичко, за да разбера дали това е съжаление, или искрено щастие.

— Станали сте. Не обръщайте внимание на дрехите ми, сега ще се преоблека. — Тя се втурва към нейната стая.

— Сложете си нещо хубаво — викам след нея. — Ще ви изведа на разходка и вечеря.

Тя подава глава от стаята си.

— Наистина? — Усмивката й е дваж по-голяма и към нея се добавя изненада. — Да ви изгладя ли униформата?

— Не. Благодаря ви, но приключих с носенето на униформа. Тази нощ ще е посветена на бъдещето.