А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (23)

22.

Мобилен команден център на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Кейт последва непознатия мъж в големия черен камион. Вътре имаше шкафове с оръжия и снаряжение, което й беше непознато, както и редици сгъваеми седалки.

Имаше и три големи монитора. На единия се виждаха точки върху карта, за която тя предположи, че е на Джакарта. Вторият подаваше картина отпред, отзад и отстрани на камиона. В горния десен ъгъл се виждаше спортната кола, която ескортираше камиона по многолюдните улици на Джакарта. Последният екран бе тъмен, с изключение на надписа: свързване…

— Аз съм Дейвид Вейл — каза мъжът.

— Искам да знам къде ме водите — настоя Кейт.

— В една тайна квартира. — Дейвид работеше на малък таблет. Изглежда, чрез него командваше мониторите. Погледна ги, сякаш очакваше там да се появи образ. Когато това не стана, натисна няколко копчета.

— Значи сте от американското правителство? — попита Кейт.

— Не точно. — Той не откъсваше поглед от таблета.

— Но сте американец, нали?

— Донякъде.

— Може ли да оставите това и да ми обърнете внимание?

— Опитвам се да се свържа с един колега. — Мъжът изглеждаше разтревожен.

— Проблем ли има?

— Да. Може би. — Той остави таблета. — Трябва да ви задам няколко въпроса за отвличането.

— Търсите ли децата?

— Все още се опитваме да разберем какво става.

— Кои сте вие?

— Хора, за които не сте чували.

Кейт прокара ръка през косата си.

— Вижте, имах много лош ден. Всъщност не ме интересува кои сте и откъде сте се взели. Днес някой отвлече от клиниката ми две деца и досега, изглежда, никой не се опитва да ги намери. Включително и вие.

— Не съм казал, че няма да ви помогна.

— Но и не сте казали, че ще ми помогнете.

— Това е вярно — отвърна Дейвид, — но в момента имам много сериозни проблеми. Проблеми, които могат да доведат до смъртта на невинни хора. Някои вече загинаха и мисля, че вашето изследване е свързано с това. Все още не съм съвсем сигурен. Вижте, ако отговорите на няколко въпроса, обещавам да направя каквото е по силите ми, за да ви помогна.

— Става. — Кейт се приведе напред. — Питайте.

— Какво знаете за „Имари Джакарта“?

— Не много. Те финансират моето изследване. Мартин Грей, моят пастрок, е шеф на научния отдел в „Имари“. Инвестират в широк спектър от научни и технически проучвания.

— И вие създавате за тях биологично оръжие?

Въпросът бе като плесница в лицето на Кейт.

— Какво?! Божичко, не! Да не сте се побъркали? Опитвам се да лекувам аутизъм.

— Защо бяха отвлечени двете деца?

— Нямам представа.

— Не ви вярвам. Какво е различното при тях? В клиниката ви има над сто деца. Ако похитителите бяха трафиканти на хора, щяха да отвлекат всичките. Избрали са тези две по някаква причина. И са рискували много, като се разкриват. Така че ви питам отново — защо точно тези две деца?

Кейт за момент се замисли. А после зададе първия въпрос, изникнал в ума й:

— Смятате, че децата са отвлечени от изследователския отдел на „Имари“?

— Не, по-скоро от техния отдел за сигурност.

— Това е невъзможно!

— Вижте сама. — Той й подаде една папка и Кейт я прелисти. Имаше сателитни снимки на пикапа пред клиниката, на двамата облечени в черно нападатели, които натикват децата в колата, и регистрационните номера на пикапа, които го свързваха с „Имари Интернешънъл“, Отдел за сигурност, Хонконг.

Кейт се замисли над предоставената й от непознатия информация. Защо им беше на „Имари“ да отвличат децата? Биха могли да се обърнат към нея. Но имаше нещо друго, което я бе обезпокоило.

— Какво ви кара да смятате, че работя над биологично оръжие?

— Това е единственото разумно обяснение, като се имат предвид събраните доказателства.

— Какви доказателства?

— Да сте чували за Протокола Тоба?

— Не.

Той й подаде друга папка.

— Това е почти всичко, с което разполагаме за него. Не е много, но изводът се налага от само себе си — „Имари Интернешънъл“ разработва план за драстично намаляване на човешката популация.

Тя прегледа папката.

— Като катастрофата Тоба.

— Какво? Не съм запознат.

Тя затвори папката.

— Нищо чудно. Тази теория не е широко разпространена, но е доста популярна сред еволюционните биолози.

— Популярна с какво?

— Големият скок напред. — Забеляза объркването на Дейвид и продължи: — Големият скок напред вероятно е един от най-разгорещено обсъжданите аспекти в еволюционната генетика. Всъщност става дума за загадка. Знаем, че преди петдесет-шейсет хиляди години е имало нещо като „Голям взрив“ за човешкия разум. За много кратко време сме станали доста по-умни. Смята се, че става дума за промяна в организацията на човешкия мозък. За пръв път хората започват да използват сложен език, да създават изкуство, да изработват по-усъвършенствани сечива, да решават проблеми…

— Не виждам връзката.

Кейт отметна косата си назад.

— Добре, да започнем отначало. Човешката раса е на около двеста хиляди години, но едва от петдесет хиляди ставаме поведенчески съвременни хора — най-умния вид, който превзема планетата. И така, известно ни е, че преди петдесет хиляди години е имало поне три човешки правила — неандерталци, хомо флоресиенсис…

— Какви?

— Не са познати сред обществото. Открити са съвсем наскоро. Те са били по-дребни, нещо като хобити. Да ги наречем хобити за по-лесно. И така, преди петдесет хиляди години ни има нас, неандерталците, хобитите и денисованците. Всъщност вероятно е имало още няколко човекоподобни вида, общият брой може би ще достигне пет-шест. А след това нашият клон на човешкото дърво се развива, докато другите отмират. От няколко хиляди за петдесет хиляди години ставаме седем милиарда, а всички останали прачовеци изчезват. Завладяваме земното кълбо, докато те измират в пещерите си. Това е най-голямата загадка на всички времена и учените си блъскат главите над нея откакто свят светува. Религията също. Въпросът е как сме оцелели. Какво ни е дало такова огромно еволюционно предимство? Наричаме тази трансформация Големия скок напред и Теорията за катастрофата Тоба предлага едно възможно обяснение за този скок — как сме станали толкова умни, докато другите човекоподобни — неандерталците, хобитите и прочее — са си останали пещерни човеци. Та според тази теория преди около седемдесет хиляди години в планината Тоба, тук, в Индонезия, изригва гигантски вулкан. Пепелта от изригването засенчва слънцето над големи райони от Земята и предизвиква вулканична зима, която продължила няколко години. Бързата промяна в климата довела до драстично намаляване на човешката популация, може би до около десет хиляди и дори по-малко.

— Чакайте, човешката раса е намаляла до десет хиляди?

— Така смятаме. Е, изчисленията ни са приблизителни, но знаем, че е имало силно намаляване на популацията и че то е оказало въздействие върху нашите предци. Предполагаме, че неандерталците и някои други човекоподобни са се справили по-добре. Хобитите се оказали на пътя на преобладаващите ветрове от Тоба, докато неандерталците били съсредоточени в Европа. Африка, Близкият изток и Южна Азия понесли най-тежките последствия от изригването на Тоба, а там сме били съсредоточени ние по това време. Неандерталците били физически по-силни от нас и имали по-големи мозъци, това би могло да им осигури допълнителни преимущества, но този въпрос все още се изследва. Знаем обаче, че хората са пострадали тежко от вулкана Тоба. Били сме на границата на изчезването. Това довело до феномен, известен в генетиката като „популационно стеснение“. Някои изследователи смятат, че тъкмо това стеснение е подтикнало малка група човеци да еволюират, да оцелеят чрез мутация. Тези мутации пък биха могли да са причината за експлозивното развитие на нашата интелигентност. За това има и генетични доказателства. Знаем, че всички човешки същества на нашата планета са преки наследници на един човек, който е живял в Африка преди около шейсет хиляди години — човек, когото генетиците наричат Y-хромозомния Адам. Всъщност всички извън Африка са наследници на малка група човеци, може би не повече от стотина, които напуснали Африка преди петдесет хиляди години. По същество всички ние сме членове на едно и също малко племе, което е напуснало Африка след Тоба и е превзело планетата. Това племе било значително по-интелигентно от другите човекоподобни от този период. Ето какво е станало, но не знаем как е станало. Истината е, че нямаме никаква представа как нашите далечни предци са оцелели след Тоба, по какъв начин са станали толкова умни в сравнение с останалите от този период. Вероятно се касае за някаква промяна в мозъчната структура, но никой не може да обясни как точно е станал този Голям скок. Би могло да се дължи дори на случайна промяна в хранителните навици или на спонтанна мутация. А може и да е станало постепенно. Теорията за Катастрофата Тоба и последващото стеснение на човешката популация е само една възможност, но тя печели последователи.

Дейвид кимна замислено.

— Изненадана съм, че това го няма във вашата папка — каза Кейт. Той не отговори и тя продължи: — И така — какво според вас е Тоба? Искам да кажа, ако греша…

— Не, права сте. Сигурен съм. Но вероятно е само препратка към ефекта от Катастрофата Тоба в миналото — и това как е променила човечеството. Това е тяхната цел — да предизвикат ново популационно стеснение и да подтикнат оцелелите към втори Голям скок напред. Искат да активират следващата степен на човешката еволюция. Ние смятахме, че Тоба е указание за мястото, където ще започне операцията. Югоизточна Азия, по-специално Индонезия, в това има логика. Тъкмо по тази причина един от центровете ни бе в Джакарта, на шейсет мили от планината Тоба.

— Ясно. Е, историята може да се окаже наистина полезна. Както и книгите. Но оръжията?

— Знаете ли, обичам да чета. И харесвам историята. Но вие говорите за нещо отпреди седемдесет хиляди години. Това не е история, а праистория. Освен това оръжията си имат своето място — светът не е толкова цивилизован, колкото изглежда.

Тя вдигна примирително ръце.

— Вижте, просто се опитвам да помогна. Като стана дума, вие казахте, че ще ми помогнете да намеря децата.

— А вие — че ще отговорите на въпросите ми.

— Нали отговорих.

— Не сте. Знаете защо са отвлечени тези деца, или поне имате теория. Кажете ми.

Кейт се замисли. Дали можеше да му се довери?

— Трябват ми гаранции. — Тя замълча, но мъжът не отделяше поглед от монитора — този с червените точки. — Ей, слушате ли ме? — Изглеждаше угрижен. — Какво е станало?

— Точките не помръдват.

— А трябва ли?

— Да. Ние определено се движим. — Той посочи колана. — Завържете се.

Начинът, по който го каза, я изплаши. Приличаше на баща, който е осъзнал, че детето му е в опасност. Беше свръхсъсредоточен. Бързо прибра всички папки и взе радиостанцията.

— Първи мобилен, тук командващ Часовникова кула. Промяна в маршрута, нова крайна цел щабът на Часовникова кула. Потвърдете.

— Потвърждаваме, командващ Часовникова кула, Първи мобилен променя курса.

Кейт усети, че камионът завива. Дейвид свали радиостанцията.

Тя видя проблясъка на екрана миг преди да чуе — и да усети — взрива.

На екрана голямата спортна кола пред тях избухна, подскочи във въздуха и тупна на земята — вече само купчина горящ метал.

Чуха се изстрели и камионът направи остър завой — сякаш никой не го управляваше.

Втора ракета падна на улицата зад камиона. Силата на взрива за малко не го преобърна и сякаш изсмука всичкия въздух от каросерията. Ушите на Кейт писнаха. Коремът я болеше от силното обтягане на колана. Но съзнанието й сякаш бе напълно откъснато от света. Всичко се движеше някак забавено.

Дейвид лежеше неподвижно на пода на камиона.