А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (142)

141.

Докато ги водеха по дългите коридори, Кейт държеше децата за ръце.

— Спрете — чу се зад тях познат глас.

Беше Мартин Грей, придружен от двама пазачи. Носеха униформи с флагче, каквото Кейт не бе виждала. Под него имаше две главни букви в квадратче — [II].

— Аз ще я поема — заяви Мартин Грей.

— Не е разрешено, сър. По заповед на председателя Крейг. — Мъжът, произнесъл тези думи, пристъпи напред и застана между Мартин и Кейт.

Кейт едва не ахна, когато видя как изглежда Мартин. Косата му бе разчорлена, не се бе бръснал сигурно от седмици. Вероятно и не се бе къпал от седмици. Ала чорлавата му коса и четинестата брада контрастираха рязко с мекия му ясен глас.

— Разбирам. Изпълнявате заповеди, капитане. Все пак искам да погледна децата преди да ги отведете. — Мъжът не успя да отговори, защото Мартин вече бе клекнал пред момчетата. Прегърна ги, притисна ги към себе си и закри очите и ушите им в мига, когато зад него блеснаха дула и коридорът се изпълни с гърмежи.

Тримата войници, които пазеха Кейт, рухнаха на пода. Мартин вдигна момчетата и забърза по коридора.

Кейт се затича след него.

— Мартин, трябва да се измъкнем оттук! Възможно най-бързо!

— Естествено, Кейт — отвърна Мартин. После спря. — Чакай, защо възможно най-бързо?

— След по-малко от два часа тук ще избухне атомен взрив.

Мартин се обърна към войниците и нареди:

— В подводницата.

Забързаха по коридорите и стигнаха до овално помещение, изработено от метал, различен от този на атлантската сграда. Тази част от комплекса бе нова. Дело на хората.

В средата на помещението имаше широка тръба с висяща от нея метална стълба.

— Мартин, какво става? Какво се е случило с теб?

— Вече почти два месеца се крия тук и чакам да се появите с баща ти. Ще говорим в подводницата. Влизай. Крейг вероятно вече идва насам.