А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (108)

107.

Изследователски център на „Имари“

Източна Антарктида

Кейт седеше на малка пластмасова пейка и гледаше бялата стена. Намираше се в нещо като лаборатория или изследователски център, но нямаше никаква представа къде е това. Потърка уморено челото си. Божичко, колко беше уморена! По някое време, докато летяха над океана, в кабината дойде мъж и й предложи вода. След като тя отказа, мъжът се нахвърли върху нея и затисна устата й с парче плат. Малко след това тя изгуби съзнание.

А какво друго да очаква?

Стана и отиде до вратата. В нея имаше тесен отвор, но през него се виждаха само белите стени на коридора и още няколко врати като нейната.

На една от дългите стени бе монтирано огледало. Кейт не се съмняваше, че това е стая за наблюдение, като онези в лабораторията й в Джакарта. Тя се загледа в огледалото. Дали там имаше някой, който я наблюдаваше в този момент?

Тя се доближи и в сянката на собственото си тяло различи оттатък очертанията на мистериозния мъж. Нейния похитител.

— Аз изпълних моята част. Тук съм. Искам да видя децата.

Говорителят изпука. Гласът бе приглушен, усилен.

— Кажи ни с какво си ги лекувала.

Кейт се замисли. Ако им признаеше всичко, нямаше да разполага със скрит коз срещу тях.

— Искам първо да ги видя, после ще ги освободите и тогава ще ви кажа.

— Кейт, не си в позиция да преговаряш.

— Не е така. Вие имате нужда от това, което зная. Така че ми покажете децата, иначе няма за какво да говорим.

Известно време не се случи нищо. После в единия край на огледалото блесна изображение — тази част на огледалото вероятно бе видеоекран. На екрана се виждаха децата, крачеха по тъмен коридор. Кейт пристъпи към огледалото с протегната ръка. Пред децата се разтваряше огромен портал, зад който цареше мрак. Децата минаха през портала. Видеозаписът свърши с това как порталът се затваря.

— Чела си дневника на минния инженер. Знаеш за онази сграда в Гибралтар. Тук долу има подобна структура, но двайсет пъти по-голяма. Лежи на две мили под леда от хиляди години. Децата са вътре.

Екранът отново блесна и показа в едър план двете момчета миг преди да прекосят портала. Камерата се спря на раниците, които носеха. На тях се виждаха малки червени индикатори, като на алармените инсталации. Със серия цифри. Отброяващи в обратен ред.

— Кейт, в тези раници децата носят ядрени заряди. Остават им по-малко от трийсет минути. Можем да ги деактивираме дистанционно, но първо трябва да ни кажеш какво си направила.

Кейт отстъпи от огледалото. Това беше безумие! Кой би постъпил така с две невинни деца? Не можеше да се довери на подобни хора. Нямаше да им каже. Те само щяха да причинят болка и страдание на децата, сигурна бе в това. Трябваше да помисли.

— Дайте ми малко време.

Картината изчезна от екрана.

Изминаха няколко секунди и вратата се отвори. В стаята, пристъпвайки с механични движения, влезе мъж с дълъг черен шлифер…

Кейт го познаваше.

Как бе възможно? Спомени от скъпи вечери, нейният смях, докато той я ухажва, озареният от светлини на свещи апартамент в Сан Франциско. И денят, в който му каза, че е бременна — последният ден, в който го бе видяла… до този момент.

— Ти?! — успя само да каже Кейт. Отстъпи назад и опря гръб в стената.

— Време е да си поговорим, Кейт. Наричай ме Дориан Слоун. Всъщност няма нужда от тези измислени имена. Името ми е Дитер. Дитер Кейн.