А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (85)

84.

3 август 1917

Родният дом на Хелена е по-импозантен, отколкото съм си представял, може би защото не съм виждал нищо като него. Разположен е на брега на голямо езеро, сгушен в непроходима английска гора и невисоки хълмове. Истински шедьовър от камък и дърво, като някакъв средновековен замък, поукрасен за модерните времена. Мъглата над езерото е гъста и ние се поклащаме в шумната кола, която ни е взела от гарата и сега се спуска по павирания път към къщата.

Баща й, майка й и брат й вече ни очакват, подредени като почетен караул, сякаш сме някакви високопоставени гости. Поздравяват ни благосклонно. Зад нас прислугата разтоварва колата и изчезва с куфарите вътре.

Баща й е висок плещест мъж, не е пълен, нито пък слаб. Стисва ми ръката, поглежда ме в очите и примижава, сякаш търси там нещо. Душата ми може би.

Следващите няколко часа са ми като в мъгла. Вечерята, разговорите в трапезарията, обиколката на къщата. Всичко, за което си мисля, е мигът, когато ще поискам ръката на дъщеря му. Поглеждам го от време на време, опитвам се да измъкна малко допълнителна информация, нещо, което ще ми подскаже що за човек е и какво би могъл да отговори.

След вечеря Хелена подмамва майка си извън трапезарията и за мое облекчение по-малкият й брат Едуард иска от баща си разрешение да се оттегли.

Най-сетне оставаме сами в облицованата с дърво стая и нервите започват да ми изневеряват. Днес внимавах с таблетките и взех само една. Болката не е така нетърпима, или може би вече съм „понаучил крака“, както казваше доктор Карлайл. Но все още я има и подсилва неспокойствието ми. Въпреки това стоя прав и го чакам да седне.

— Какво ще пиете, Пиърс? Бренди, скоч, бърбън?

— Бърбън е добре.

Той напълва една чаша почти догоре — не си прави труда да оставя място за лед — и ми я подава.

— Зная какво дойдохте да поискате и отговорът е не, така че да подминем неприятния момент и да се наслаждаваме на вечерта. Кейн ме осведоми, че сте навестили нашата гибралтарска мина и че Крейг ви е развел вътре. — Поглежда ме със сдържана усмивка. — Бих искал да чуя впечатленията ви като професионалист. Ще издържи ли докато си проправим път?

Понечвам да заговоря и се отказвам. В главата ми се въртят недобри мисли. „Отхвърли те като просяк. Той е от «Имари», змия като онзи Кейн.“ Отпивам от чашата и най-сетне заговарям, колкото се може по-сдържано:

— Бих искал да знам защо.

— Да не бъдем неучтиви, мистър Пиърс.

— Тя ме обича.

— Сигурен съм, че е така. Войната е емоционално време. Но войната ще свърши и чувствата ще избледнеят. Ще се върне нормалният живот, тя ще си дойде в Англия и ще се омъжи за човек, който може да й осигури живот, какъвто в действителност иска, цивилизован и красив. Живот, на който не можеш да се наслаждаваш, ако не си видял ужасите по този свят. Ето това е нейното бъдеще. Вече съм го уредил. — Той кръстосва крака и сръбва бренди. — Знаете ли, когато беше малка, Хелена прибираше вкъщи всякакви пострадали животинки. И не се откъсваше от тях, докато не оздравяваха или не умираха. Тя има добро сърце. Но ще порасте и ще изгуби интерес към болните животни. Всеки преминава през подобен етап, особено момичетата. А сега да чуя мнението ви за тунелите в Гибралтар.

— Не давам пукната пара за тези тунели, нито за това, което правите там долу. Това е опасна мина и аз няма да работя в нея. Това, което ще направя, е да се оженя за дъщеря ви, със или без вашето разрешение. Не съм ранено животно и тя вече не е малко момиче. — Оставям чашата на масичката, като едва не я счупвам, и остатъкът от напитката се разлива наоколо. — Благодаря за питието. — Изправям се, но той бързо става и ме пресреща пред вратата.

— Почакайте малко. Сигурно се шегувате. Видяхте какво има долу. Нима ще се откажете?

— Открих нещо, което ме интересува много повече от някакви изгубени градове.

— Казах ви — вече съм намерил партия на Хелена. Въпросът е уреден. Да забравим за това. Що се отнася до разкопките — можем да ви платим. Всъщност това е моята роля в организацията. Аз съм ковчежникът на „Имари“. Кейн урежда доставките и много други неща, за които може би сам се досещате. Малори е нашият главен шпионин. Не подценявайте Крейг, доста го бива в това. Та колко ще искате? Можем да ви удвоим заплащането. Две хиляди долара на седмица. За няколко месеца ще се устроите така, както ви се иска.

— За никаква цена няма да работя в тази мина.

— Защо? За да не пострадате? Може да подобрите нещата — сигурен съм в това. Хората от армията ни казаха, че сте способен младеж. Най-добрият, така смятат.

— Казах на дъщеря ви, че няма да работя в мината. Обещах й. И не искам да я направя вдовица.

— Все още си мислите, че ще се ожените за нея. Тя няма да се омъжи за вас без мое разрешение. — Лорд Бартън си поема бавно дъх и следи реакцията ми, доволен, че ме е притиснал в ъгъла.

— Подценявате я.

— Вие я надценявате. Но ако това е вашата цена, ще я получите плюс две хиляди долара на седмица. Само че искам да се съгласите, тук и сега, че ще работите в мината, докато приключим с разкопките. Направите ли го, ще получите благословията ми без забавяне.

— Готов сте да изтъргувате благословията си за това, което лежи долу?

— С лекота. Аз съм прагматичен човек. И отговорен. Може би и вие ще станете такъв един ден. Какво е бъдещето на дъщеря ми в сравнение със съдбините на човешката раса?

Едва не се разсмивам, но лицето му е твърде сериозно, за да го направя. Почесвам се по брадичката и се опитвам да мисля. Не съм очаквал да влизам в подобен пазарлък, във всеки случай не и за мината в Гибралтар. Зная, че допускам грешка, но не виждам друга възможност.

— Искам да получа благословията ви сега, не след разкопките.

Бартън отмества поглед.

— Колко време е нужно да се влезе в онази сграда?

— Не зная…

— Седмици, месеци, години?

— Месеци, мисля. Няма начин да знаем със сигурност…

— Добре, добре. Имате я. Ще го обявим тази вечер и ако не спазите обещанието се за Гибралтар, аз ще я направя вдовица.