А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (120)

119.

Дейвид отвори очи. Лежеше на тясна койка, застлана с натъпкан с гел матрак, който бе приел формата на тялото му. Надигна се и гелът му помогна, като се втвърди под него. Миришеше на нещо странно, като чесън, примесен с коренища. Остра, неприятна миризма. Дейвид вдигна ръка да си запуши носа, но от това миризмата само стана по-нетърпима. Едва сега осъзна, че миризмата идва от него — от някаква черна паста, с която бяха покрити раните на рамото и крака му. Божичко, как само вонеше… но раните му определено бяха много по-добре. Пастата, изглежда, имаше невероятен целебен ефект. Той се изправи, после почти падна обратно на матрака. Е, не съвсем пълен ефект.

— Не се пресилвай — каза някой и Дейвид се стресна и се обърна.

Беше мъжът, който го бе заловил. Дейвид огледа помещението. Копието беше изчезнало.

— Успокой се, няма да ти направя нищо лошо. Отначало си помислих, че са те пратили да ме убиеш, но когато видях раните… прецених, че биха пратили някой, който е в по-добра кондиция.

Дейвид го огледа. Беше някъде между четирийсет и петдесет. Сурово изражение, сякаш бе привикнал на лишения и недоспиване. Лице на войник или наемник.

— Кой сте вие? — попита Дейвид и отново се намръщи от неприятната миризма. — И какво сте направили с мен?

— Честно казано, не съм съвсем сигурен. Това е някаква лечебна паста. Изглежда, помага да заздравее почти всичко. Аз самият имах доста сериозни рани и мислех, че ще умра. Но компютърът отвори едно чекмедже с тази воняща гадост, после ми показа филм как се нанася — доста реалистичен. Така че последвах примера и се оправих невероятно бързо. Ти също скоро ще си на крака. Може би до няколко часа.

— Наистина? — Дейвид огледа раните си.

— Може би дори по-скоро. Само дето няма къде да отидеш. А сега ми кажи кой си.

— Дейвид Вейл.

— Организация?

— Часовникова кула, Джакарта — отвърна механично Дейвид.

Мъжът пристъпи към него и извади пистолет.

Едва сега Дейвид осъзна какво е казал.

— Не, аз работех срещу „Имари“. Съвсем наскоро узнах, че Часовникова кула е в техни ръце.

— Не ме лъжи. Как ме намери?

— Не съм ви търсил. Вижте, дори не знам кой сте.

— Какво правиш тук? Как влезе?

— Тунелите под Гибралтар. Открих едно помещение с копие…

— Как?

— От един дневник. Даде ми го един монах в Тибет. Знаете ли за дневника?

— Разбира се, че знам. Аз го написах.