А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (42)

41.

На борда на самолет на компания „Имари“

Някъде над Южния Атлантически океан

Мартин Грей се наведе към прозореца и погледна огромния айсберг под тях. Нацистката подводница стърчеше от ледената планина близо до центъра на плаващия остров с размери почти петдесет квадратни мили — приблизително размерите на Дисниленд. Там, където подводницата се срещаше с леда, бяха в ход изкопни работи на хора и тежка техника — търсеха входа на подводницата. Да се пробие отвор в корпуса бе последната възможност: щяха да прибегнат до нея, ако скоро не откриеха люк.

Останките под корпуса на подводницата бяха още по-голяма загадка. Екипите продължаваха да си блъскат главите над всевъзможни теории. Мартин имаше своя — хрумване, което бе готов да отнесе в гроба, ако се наложи.

— Кога я открихте?

Гласът на Дориан Слоун го стресна. Мартин се обърна и видя, че той се е надвесил над него и също надзърта през прозореца.

Мартин понечи да отговори, но Слоун го прекъсна:

— И без лъжи, Мартин.

Мартин се отпусна в креслото и продължи да гледа през прозореца.

— Преди дванайсет дни.

— Негова ли е?

— Обозначенията са същите. Въглеродният разпад потвърждава възрастта.

— Искам да съм първият, който ще влезе.

Мартин го погледна.

— Не бих те посъветвал. Останките под нея са нестабилни. Няма начин да разберем какво има вътре. Може да…

— И ти ще дойдеш с мен.

— В никакъв случай.

— Виж, Мартин, къде е смелият изследовател, когото помня от младежките си години?

— Това е работа за роботи. Те могат да влязат на места, на които ние не можем. Могат да издържат на студ, а вътре ще е много студено, по-студено, отколкото можеш да си представиш. Освен това са лесно заменими.

— Да, сигурно ще е опасно. Дори по-опасно, мисля, ако вляза сам, а теб те оставя отвън.

— Смяташ ме за морално деградирал колкото теб.

— Не аз отвличам деца и пазя тайни. — Слоун се напрегна, сякаш се готвеше за борба.

В този момент влезе един стюард.

— Сър, търсят ви. Спешно е.

Дориан вдигна телефона на стената.

— Слоун.

Слуша известно време, после погледна изненадано Мартин.

— Как? — Нова пауза. — Шегуваш се… — Кимна няколко пъти. — Не, виж, той трябва да е отплавал с яхта. Претърсете околните острови, не може да е стигнал далече. Вдигнете по тревога целия наличен състав, включително агентите от Часовникова кула. — Млъкна отново. — Добре, щом е нужно, прибегнете и до услугите на медиите. Него убийте, а нея заловете. Обади ми се, когато я задържите.

Окачи слушалката и се обърна към Мартин.

— Избягала е. Помогнал й е агент от Часовникова кула.

Мартин продължаваше да гледа обекта под тях.

Слоун опря лакти на масичката и се наведе към него.

— Петдесет от хората ми са загинали и три етажа на щаба са напълно разрушени, да не говорим за пристана. Мартин, не ми изглеждаш изненадан.

— Гледам осемдесетгодишна нацистка подводница и нещо, което би могло да е чуждоземен космически кораб, да стърчат от айсберг край бреговете на Антарктида. Дориан, в наши дни е трудно да се изненадаш.

Слоун се облегна назад.

— И двамата знаем, че това не е чуждоземен космически кораб.

— Така ли?

— Е, скоро ще го разберем.