А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (2)

1.

Център за изследване на аутизъм

Джакарта, Индонезия

Наши дни

Доктор Кейт Уорнър се събуди с ужасното чувство, че в стаята има някой. Опита се да отвори очи, но не можа. Беше замаяна, почти сякаш я бяха упоили. Въздухът бе тежък… като в подземие. Тя се завъртя леко и усети пронизваща болка. Леглото под нея бе твърдо — може би кушетка, но определено не бе нейното легло от апартамента на деветнайсетия етаж на блока в централна Джакарта. „Къде съм?“

Долови тихи стъпки, като от леки спортни обувки.

— Кейт? — прошепна мъжки глас.

Кейт успя да отвори очи. Над нея лъчите на дневната светлина се процеждаха през метални щори, закриващи тесни прозорци. В единия ъгъл ослепителна светлина озаряваше помещението на всеки няколко секунди — сякаш там имаше камера, снимаща в автоматичен режим като обезумяла.

Тя си пое дълбоко въздух, седна и погледна мъжа. Той отстъпи назад и изпусна нещо, което се пръсна шумно, а по пода се разля кафява течност.

Беше Бен Аделсън, нейният лабораторен асистент.

— Божичко, Кейт. Съжалявам. Помислих си… че като се събудиш, ще искаш да пийнеш кафе. — Наведе се и събра парчетата от строшената чаша, после я погледна внимателно и добави: — Кейт, не се засягай, но изглеждаш ужасно. Моля те, кажи ми какво става.

Кейт потърка очи и главата й сякаш малко се проясни. Едва сега си даде сметка къде се намира. През последните пет дни и нощи бе работила неспирно в лабораторията. И всичко това след онова обаждане от спонсора на изследването: искаме резултати, при това незабавно, инак парите секват. Този път не приемаме никакви извинения. Не беше казала нищо на хората от групата си. Нямаше смисъл да ги безпокои. Или щяха да получат някакъв резултат и да продължат, или нямаше — и тогава всичко щеше да свърши.

— Бен, чудесно е, че си ми направил кафе. Благодаря.

Мъжът излезе от пикапа и нахлузи черната маска.

— Вътре използвай ножа. Изстрелите ще привлекат внимание.

Помощничката му кимна и също нахлузи маската си.

Мъжът протегна облечената си в ръкавица ръка към вратата, но се поколеба.

— Сигурна ли си, че алармата е изключена?

— Да. Е, прерязах жицата отвън, но може да има и вътрешно захранване.

— Какво? — Той поклати глава. — Божичко, може вече да са потърсили помощ. Да побързаме.

Отвори вратата и се втурна вътре.

Над вратата имаше надпис:

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА АУТИЗЪМ

ВХОД ЗА СЛУЖИТЕЛИ

Бен се върна с друга чаша кафе и Кейт му благодари. Той се пльосна в един фотьойл срещу бюрото й.

— Ще се утрепеш от работа. Спиш тук вече четири нощи. И защо тази тайнственост — изгони всички от лабораторията, криеш си записките, вече не говориш нищо за изследователския център. Не съм единственият, който се безпокои.

Кейт сръбна от кафето. Джакарта се бе оказала трудно място за провеждане на научни изследвания, но да работиш на остров Ява си имаше и някои несъмнени предимства. Едно от тях бе хубавото кафе.

Не можеше да каже на Бен какво прави в лабораторията — поне засега. Би могло да не доведе до нищо, което бе по-вероятно, но и без това скоро щяха да си изгубят работата. Но ако го въвлечеше, току-виж го направила съучастник във вероятно престъпление.

Така че кимна към блещукащата светлина в ъгъла и попита:

— Това пък какво е?

Бен погледна през рамо.

— Не съм сигурен. Аларма, предполагам…

— Противопожарна?

— Не. Когато дойдох, огледах района. Не е противопожарна. Тъкмо се готвех да ида да проверя каква е причината, когато видях, че вратата ти е открехната. — Бен се наведе над един от струпаните в ъгъла кашони, бръкна вътре и разрови обрамчените дипломи. — Защо не си ги окачила?

— Не виждам смисъл. — Да постави дипломи на стената не беше в стила й, а и дори да го направеше, на кого щяха да направят впечатление? Кейт бе единственият научен работник и лекар в групата и всички останали членове познаваха достатъчно добре биографията й. Тук не допускаха посетители и единствените хора освен тях, които идваха на работа, бяха болногледачите. Които най-вероятно щяха да си помислят, че Станфорд и Джон Хопкинс са хора, може би починали роднини, и че дипломите навярно са актовете им за раждане.

— Бих ги сложил на стената, ако съм завършил медицина в „Джон Хопкинс“ — каза Бен, докато внимателно прибираше дипломите в кашона.

Кейт допи кафето и му подаде чашата.

— Така ли? Готова съм да се разменя с теб за още една чаша кафе.

— Това значи ли, че мога да ти нареждам?

— Не се самозабравяй — подхвърли Кейт.

Бен излезе, а тя се надигна, завъртя пръчицата на щорите и погледна към металната ограда, която обикаляше болницата, и отвъд нея, към оживената джакартска улица. Сутрешната лудница бе в разгара си. Автобуси и коли пъплеха, плътно заобиколени от орди мотори, които се стрелкаха в тесните пролуки между тях. Тротоарите бяха пълни с пешеходци и велосипеди. А доскоро си мислеше, че движението в Сан Франциско е ужасно.

Джакарта все още й се струваше чужда не само заради уличното движение. Просто това не бе нейният дом. Може би никога нямаше да стане. Преди четири години Кейт бе готова да се премести навсякъде по света, където и да било, само да не е Сан Франциско. Мартин Грей, пастрокът й, бе казал: „Джакарта ще е чудесно място, за да завършиш изследванията си… и… да започнеш отначало“. Освен това спомена и нещо за времето, което лекувало рани. Но ето че сега времето й свършваше.

Върна се при бюрото и почна да разчиства снимките, които Бен беше извадил. Спря, когато зърна избеляла снимка на просторна бална зала с паркетен под. Как ли бе попаднала сред работните документи? Това бе единствената снимка от апартамента им в Западен Берлин, когато бе съвсем малка. Живееха на няколко преки от Тиргартенщрасе. Кейт си спомняше съвсем смътно триетажния блок. В спомените й той изглеждаше по-скоро като чуждо посолство или имение от далечни времена. Приличаше на замък. Пустеещ замък. Майка й бе починала при раждането й и макар да я обсипваше с обичта си, баща й твърде често отсъстваше. Кейт се опита да извика в съзнанието си образа му, но не успя. Само някакъв неясен спомен от студен декемврийски ден, когато я бе извел на разходка. Помнеше колко малка изглеждаше ръчичката й в неговата и как близостта му бе прогонила всичките й страхове. Двамата извървяха цялата Тиргартенщрасе чак до Берлинската стена. Мрачна и тъжна сцена — хора, които разлепваха снимки на свои роднини, живеещи от другата страна. Хора, които се надяваха, молеха се някой ден Стената да падне и да ги видят отново. Имаше и други мимолетни спомени — как той се прибира отнякъде с неизменния пакет подаръци. Съседите им бяха поели грижата за нея. Опитваха се да са мили, ала всъщност се държаха дистанцирано. Как се казваше онази икономка? Или настойникът, който дойде да живее у тях, хората от прислугата? Учеха я на немски. Все още не го беше забравила, ала не си спомняше нито едно име.

Единственият ясен момент от първите шест години от живота й бе нощта, когато Мартин се появи в танцувалната, спря музиката и й каза, че баща й повече няма да си дойде. Никога вече. И че ще трябва да иде да живее с него.

Искаше й се да изтрие този спомен и да забрави и следващите тринайсет години. Замина с Мартин за Америка, после всичко се сля в безкрайна поредица градове, докато той отпътуваше на една или друга експедиция, а тя трябваше да сменя училища. Нито едно от тези места не беше неин дом.

Всъщност изследователската лаборатория бе единственото място, където се бе чувствала уютно. Прекарваше тук цялото си време. След Сан Франциско потъна в работата и това, което се бе задействало като защитен механизъм, като механизъм за оцеляване, се превърна в рутина, в начин на живот. Изследователската група стана нейното семейство, асистентите се превърнаха в нейни деца.

Но скоро всичко това щеше да си отиде. Трябваше да се съсредоточи. Имаше нужда от още кафе.

Избута купчината снимки в кашона зад бюрото. Къде се бавеше Бен?

Излезе в коридора и тръгна към кухнята. Празна. В машината нямаше кафе. Тук също премигваше алармена светлина.

Нещо не беше наред.

— Бен? — извика Кейт.

Останалите членове на научния екип нямаше да се появят поне още няколко часа. Имаха си свое, макар и странно работно време, но се справяха добре. Което за Кейт бе по-важно.

Тя излезе в коридора и продължи из научното крило, състоящо се от поредица стаи и складове, заобикалящи просторната лаборатория, където Кейт и асистентите й култивираха ретровируси за генно лечение, с които се надяваха да преборят аутизма. Доближи лице до прозореца. Бен не беше и в лабораторията.

В този ранен утринен час сградата й навяваше безпокойство. Беше празна, смълчана и не съвсем потънала в мрак, ала и не напълно осветена. През прозорците от двете страни проникваха стълбове слънчева светлина, като снопове от прожектори, търсещи вътре признаци на живот.

Продължи да крачи из сумрачното крило и да надзърта в стаите, като примижаваше от яркото слънце отвън. Стъпките й отекваха силно. Никъде нямаше жива душа. Оставаше жилищната секция — спалните помещения, кухните и сервизното крило за отглеждане на близо стотината деца с аутизъм.

Чу стъпки, по-забързани от нейните. Тръгна натам и тъкмо когато свърна зад ъгъла, Бен се пресегна и я улови за ръката.

— Кейт! Ела с мен! Бързо!