А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (59)

58.

Дейвид продължи към средата на коридора, като оглеждаше последната си позиция. Дано поне Кейт да се беше измъкнала. Извади пълнителя от пистолета. Два патрона. Дали да не запази последния? Лекарствата, които бяха използвали върху Кейт, бяха доста силни. Кой знае какво биха могли да постигнат. А главата му бе пълна с безценна информация. Но това бе само една от причините — имаше и по-важни. Той прогони тази мисъл от ума си. Щеше да му мисли, когато му дойдеше времето.

Коридорът, свързващ двата реактора, приличаше на училищен гимнастически салон, с висок таван, подпрян с метално скеле. Помещението бе приблизително правоъгълно, ако се изключеха двете овални издатини близо до центъра — дебелите бетонни стени на двата реактора. Високите гладки стени около вратите бяха покрити със сребристи тръбопроводи и тръби, оплетени със синкави и червени кабели — създаваха впечатлението за варикозни вени, изпъкнали върху сивкаво чело над устата на вратата.

— Здравей, Ендрю — избумтя глас от говорителите, които без съмнение бяха предназначени да обявяват евакуация.

Дейвид познаваше този глас — беше на някой отпреди времето в Часовникова кула. Но не можеше все още да го свърже с име.

Най-важното сега бе да печели време. Това бе единственото, с което можеше да помогне на Кейт.

— Вече не се казвам така. — Реакторите от двете страни тътнеха равномерно. Дейвид се зачуди дали човекът отсреща въобще чува гласа му.

Колко време беше изминало? Експлозивите вече би трябвало да се взривят. Прекъсването на тока щеше да го обрече на сигурна смърт, но поне щеше да помогне на Кейт.

— Заловихме жената. И намерихме твоите бомби. Не си кой знае колко изобретателен. Очаквах повече от теб.

Дейвид се огледа. Дали онзи не лъжеше? Защо му го казваше? Какво би могъл да направи? Да изключи реакторите? Непосилно — зад тези дебели стени. Да стреля в някоя от тръбите с надеждата, че ще попадне в нещо важно? Малко вероятно. Таванът? Безполезно.

Гласът искаше нещо от него — иначе защо ще го разпитва? Може би лъжеше. Кейт можеше вече да е във влака. А може въобще да не я бяха заловили.

— Какво искаш? — извика Дейвид.

— Кой те прати тук? — избумтя гласът.

— Пусни я и ще ти кажа.

Гласът се изсмя.

— Готово, уговори ме.

— Добре, ела тук да се спазарим. Дори ще ти нарисувам картинка. Имам и електронната му поща.

— Ако дойда долу, ще изтръгна истината с бой от теб. Времето ми е ограничено. Не мога да те чакам да се раздърдориш от серума на истината.

Реакторите сякаш усилваха тътнежа си. Или само му се струваше?

Гласът продължи:

— Нямаш никакви шансове, Ендрю. И двамата го знаем. Но ти се надяваш. Това ти е слабото място — твърде си чувствителен. Пакистански селяни, деца от Джакарта, все ще застанеш на тяхна страна. И тъй като им симпатизираш, се чувстваш като жертва — такъв си по природа. Мислиш, че ако успееш да се разплатиш с хората, които са те подвели, ще си възвърнеш самоуважението. Но няма са се получи. Свърши се. Знаеш, че е вярно. Вслушай се в гласа ми. Познаваш ме. Аз държа на обещанията си. Ето, обещавам ти, че жената ще умре бързо. Това е най-доброто, на което можеш да се надяваш. Кажи ми кой беше. Това е последният ти шанс.

Стандартен разпит: да пречупиш жертвата, да си осигуриш превъзходство и да я убедиш, че единственият изход е да проговори. Всъщност на този етап подходът имаше известен успех. Дейвид си даваше сметка, че могат просто да подадат газ, да му хвърлят граната или да го нападнат едновременно от различни страни. Нямаше никакъв избор. Но поне се бе сетил кой е човекът зад микрофона: Дориан Слоун, командир на отряд на „Имари“ в Афганистан и Пакистан. Би трябвало да се сети, че Слоун вече командва отдела за сигурност на „Имари“ за целия регион. Той беше безкомпромисен, способен и… суетен. Дали не би могъл да използва това? Най-добре беше да продължава да печели време, с надеждата да се случи нещо друго. А може би Слоун лъжеше и Кейт се беше измъкнала?

— Трябва да ти кажа, Слоун, мисля, че си пропуснал призванието си. Психоанализата… беше направо изумителен. Почти ме накара да преосмисля целия си живот. Ще имам ли малко време да обмисля задълбочените проблеми, които засегна? Имам предвид…

— Престани да губиш време, Ендрю. Няма да спечелиш нито ти, нито тя. Нали чу как се пробудиха реакторите? Това е звукът на машината, която в момента убива Кейт. Вече си сам. Часовникова кула падна преди часове. А сега ми кажи…

— В такъв случай ти си този, който губи време. Аз нямам какво да кажа. — Дейвид скръцна със зъби, хвърли пистолета на пода и той се хързулна до далечната врата. — Щом искаш да дойдеш и да измъкнеш с бой това, което знам, заповядай. Вече не съм въоръжен. Може да имаш известни шансове. — Стоеше в средата на помещението и поглеждаше към двете врати. Коя щеше да се отвори първа и дали щеше да успее да я стигне навреме?

Реакторът покачи звука си с още една октава и Дейвид усети, че от него се излъчва топлина. Дали не беше повреден? Зад него бетонната врата започна да се отмества със стържене — вдигаше се от дълбоката две стъпки вдлъбнатина в пода. Пистолетът бе запокитен при отсрещната врата.

Дейвид хукна към повдигащата се врата. Четирийсет крачки. Трийсет. Това беше единствената му възможност: да се плъзне под вратата и да се опита да си пробие път с ръкопашен бой, да се измъкне от периметъра, който бяха оградили. Двайсет крачки.

Слоун се шмугна под вратата и се изправи, с пистолет в дясната ръка. Стреля три пъти. Първият куршум улучи Дейвид в рамото, повали го и го накара да се претърколи на бетонния под. Зад него остана кървава диря. Дейвид се изправи, но Слоун вече го бе доближил и го подкоси през краката.

— Кой ти каза за това място?

Дейвид едва чуваше гласа му над звука на реакторите. Рамото му пулсираше, сякаш някой бе откъснал парче от него. Не усещаше лявата си ръка.

Слоун насочи пистолета към левия му крак.

— Ендрю, поне умри с достойнство. Кажи ми и ще сложа край на това.

Дейвид се опитваше да мисли. „Поне още малко време.“

— Не му зная името.

Слоун приближи пистолета до крака му.

— Но имам IP адреса. Така се свързвах с него.

Слоун отдръпна пистолета и го погледна замислено.

Дейвид с мъка си пое въздух.

— В левия ми джоб е, ще трябва да го извадиш. — И махна с ранената си ръка.

Слоун се наведе, натисна спусъка и простреля крака му.

Дейвид се сгърчи и изкрещя от болка. Слоун описа кръг около него.

— Престани да ме лъжеш.

Дейвид не отговори и Слоун вдигна крак и го стовари върху челото му. Пред очите на Дейвид се завъртяха тъмни кръгове. Беше сигурен, че всеки момент ще изгуби съзнание. Над тях реакторите отново бяха сменили тона, сега звукът изглеждаше различен. Слоун вдигна глава. Зави сирена и в същия миг експлозия разтърси помещението и пръсна бетонни отломки във всички посоки. От тръбите бликна пара. Втората врата се отвори и вътре нахлуха хора.

Дейвид се претърколи по корем и запълзя с една ръка и един крак. Болката бе почти нетърпима. Трябваше да спре, да преглътне и да си поеме дъх. Беше пропълзял само няколко крачки. Опитваше се да не вдишва прахоляка на пода. Знаеше, че прониква през раните в крака и рамото му, но това нямаше значение — само да се измъкне. Видя, че Слоун размахва ръце да разгони парата и тича из помещението.

Нова експлозия.

Вторият реактор?

Парата бе толкова гъста, че вече не се виждаше нищо.

Гласове наблизо.

— Сър, трябва да се евакуираме, има проблем…

— Добре. Дай ми оръжието си.

Изстрели, навсякъде. От стените, тавана. Дейвид замръзна. Прилепи се към пода и се заслуша в търсене на някакъв знак. Близо до бетонния под мъглата все още не бе така гъста и той видя падащи тела. Хората на Слоун — повалени от безпорядъчната му стрелба в отчаян опит да уцели Дейвид.

— Сър, трябва да…

— Добре де!

Дейвид чу стъпки. Съвсем наблизо. Опита се да се надигне на здравата си ръка, но не успя. Беше твърде слаб. Дъхът му вдигаше от пода бели облачета. Бялото около него бързо ставаше червено. Това му напомни за нещо, мисъл или спомен. Ах, да — за бръснене. Беше като кръв при бръснене, която избива върху пяната. Той гледаше как червеното пълзи през бялата пара и доближава лицето му. Сирените не спираха да вият.