А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (64)

63.

Дейвид извърна ужасен глава, когато сградата рухна и го засипа с бетонни отломки и метални парчета. Усещаше как останките го притискат, как се забиват в раните му. Вдишваше пепел и прах, чуваше писъци, някои близо, други далече. И чакаше. Нямаше представа колко дълго. А после те дойдоха и го вдигнаха.

— Намерихме те. Не се опитвай да мърдаш, човече.

Нюйоркската противопожарна служба. Разровиха отломките около него, извикаха носилка, сложиха го върху нея и го понесоха през неравния терен. Слънчеви лъчи окъпаха лицето му.

Един лекар му повдигна клепачите и го заслепи с фенерче, после завърза нещо за крака му.

— Чувате ли ме? — Лекарят направи нещо с крака му, после отново се наведе над него. — Кракът ви е смачкан и имате голяма рана на гърба, но ще се оправите. Разбрахте ли ме?

* * *

Кейт превърза раните на крака и рамото на Дейвид, но това нямаше значение — от тях почти не изтичаше кръв. Тялото му вече изстиваше.

Казваше си, че е заради студения вятър, който нахлува през отворената врата на вагона. Влакът вече бе набрал скорост. Слънцето залязваше и температурата падаше бързо. Тя се изправи и се вкопчи в дръжката на вратата. Не можеше да я затвори при тази скорост.

Тупна изтощена на пода, улови Дейвид за здравата ръка и го изтегли в ъгъла. Беше му направила инжекция с антибиотик и бе почистила раните, доколкото бе възможно. Нищо повече не можеше да направи. Облегна се на стената, притегли го в обятията си и го обгърна с крака, с надеждата да го затопли. Главата му клюмна безжизнено на корема й и тя прокара ръка през късата му коса.

Той продължаваше да изстива.