А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (82)

81.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

На следващата сутрин Дейвид беше буден. И ядосан.

— Трябва да тръгваш. Момчето ми каза, че сме тук от три дни.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — отвърна Кейт с приветлив тон.

Дейвид изглеждаше ужасно измършавял и тя си помисли, че ще е добре да го нахрани час по-скоро. Искаше й се да го докосне по лицето, да плъзне пръсти по изпъкналите му скули, но настроението му я изпълваше с боязън.

— Не се прави, че не ме чуваш — тросна се той.

— Ще говорим, след като си изпиеш лекарствата. — Тя му подаде две таблетки на дланта.

— Какво е това?

— Антибиотик и обезболяващо.

Дейвид взе антибиотика и го изпи с вода от чашата.

— Трябва да вземеш и…

— Няма да пия това — отсече той.

— Беше по-добър пациент, докато спеше.

— Спах достатъчно. — Дейвид се облегна на стената. — Кейт, трябва да се махнеш оттук.

— Няма.

— Млъкни. Помниш ли какво ми обеща? В бунгалото край морето. Каза, че ще изпълняваш всички мои заповеди. Това бе моето условие. Сега ти заповядвам да изчезнеш оттук.

— Добре… добре… но въпросът е от медицинско естество, а не… от „командно“.

— Не си играй с думите. Погледни ме. Знаеш, че още нямам сили да напусна това място. И преди ти обясних…

— Като стана дума, кой е Ендрю Рийд?

Дейвид поклати глава.

— Няма значение. Той е мъртъв.

— Но те казаха…

— Убит в Пакистанските планини, докато се биеше за „Имари“. В тези планини ги бива да трепят хора. Кейт, това не е игра. — Той я улови за ръката и я дръпна да седне на леглото. — Слушай. Чуваш ли едно тихо бръмчене в далечината?

Кейт кимна.

— Това са безпилотни самолети — метални хищници. Търсят ни и когато ни открият, няма да има къде да се скрием. Трябва да се махнеш оттук.

— Зная. Но не днес.

— Днес. Веднага.

— Ще тръгна утре, обещавам. — Кейт го улови за ръката и я стисна. — Дай ми само още един ден.

— Тръгваш призори, инак ще тръгна право към онази планина…

— Не ме заплашвай.

— Ще е заплаха само ако не изпълниш каквото искам.

Кейт пусна ръката му.

— Разбрахме се. Ще тръгна утре. — Изправи се и излезе.

Кейт се върна с две купи с димяща каша.

— Помислих си, че сигурно си гладен.

Дейвид кимна, взе едната купа и започна да се храни.

— Четях ти на глас. — Тя му показа дневника. — Имаш ли нещо против?

— Какво ми четеше?

— Дневник. Старецът… долу… той ми го даде.

— А, той ли? Цзиан. — Дейвид не спираше да нагъва кашата. — За какво става въпрос?

Кейт седна на леглото и опъна крака до неговите, както правеше, когато той беше в безсъзнание.

— За разкопки.

Дейвид вдигна глава от купата.

— За разкопки?

— Или може би за войната, не съм съвсем сигурна. Разказва се за Гибралтар…

— За Гибралтар?!

— Да. Това важно ли е?

— Може би. Шифърът… — Дейвид прерови джобовете си за ключовете и паспорта. — Всъщност той беше у Джош…

— Кой е Джош? Какво е било у него?

— Ами той… беше мой колега. Получихме шифъра от информатора… от същия човек, който ни каза за комплекса в Китай. Между другото, исках да поговорим за това. Както и да е, имаше снимка на айсберг със забита в него подводница. А на гърба беше шифърът. Там се упоменаваха некролози в „Ню Йорк Таймс“ от 1947. Три. — Дейвид наведе глава, опитвайки си да си припомни. — В първия се споменаваше Гибралтар и че британците открили кости при някакви разкопки.

— Разкопките може би са същите от дневника. „Имари“ се опитват да наемат американски минен специалист, бивш войник, за да стигнат до някакви постройки на дъното на Гибралтарския залив. Те смятат, че това е изгубеният град Атлантида.

— Интересно — промърмори Дейвид.

Преди да успее да добави нещо, Кейт отвори дневника и започна да чете на глас.

* * *

9 август 1917

Прибирам се късно. Хелена ме чака на малката маса в кухнята. Подпряла е лакти на масата и държи лицето си с длани, сякаш е цвят, който ще окапе, ако го остави. Няма сълзи, но очите й са зачервени. Плакала е, докато пресъхнат. Изглежда като жените, които съм виждал да излизат от болницата, следвани от двама санитари с покрита носилка.

Хелена има трима братя, двама в армията, третият е още твърде млад, за да го вземат, а може би вече се е записал. Това е първата ми мисъл: питам се колко ли братя има сега?

Тя скача и ме поглежда ококорено.

— Какво е станало? — питам.

Тя ме прегръща.

— Мислех, че си го направил. Че си приел работата или си заминал.

Аз също я прегръщам и тя заравя лице в гърдите ми. Когато плачът утихва, тя вдига глава и големите й кафяви очи задават въпрос, който не мога да разгадая. Целувам я по устата. Жадна, страстна целувка, като на животно, което е преследвало нещо цял ден, нещо, от което се нуждае, за да оцелее, нещо, без което не може. Тя е толкова крехка и малка в прегръдката ми. Посягам към блузата й, разкопчавам едно от копчетата, но тя улавя ръката ми и се отдръпва.

— Патрик, не мога. Все още в много отношения съм… традиционно момиче.

— Мога да почакам.

— Не е за това. Аз… бих искала да се запознаеш с баща ми. С цялото ми семейство.

— Много бих искал да се запозная с тях.

— Добре. Другата седмица ще съм свободна от болницата. Ще се обадя да ги предупредя. Ако им е удобно, може да хванем следобедния влак.

— Нека да го отложим с един ден. Трябва… трябва да свърша нещо.

— Добре.

— Има и още нещо — казвам, докато търся подходящите думи. Нуждая се от тази работа, поне от заплатата за няколко седмици, после всичко ще се уреди. — Аз… запознах се с работата и… мисля, че не е толкова опасна…

Лицето й се променя внезапно, сякаш съм я зашлевил. Изражението й е нещо средно между тревога и гняв.

— Не! Всеки ден да те чакам да се върнеш. Да не зная дали ще се върнеш. Не мога да живея така.

— Това е всичко, което мога, Хелена. Не ме бива за друго.

— Не мога да повярвам и за миг в това. Много мъже започват отначало — непрестанно.

— И аз ще го направя — обещавам. Шест седмици — това е всичко, което ми е нужно, и после им хвърлям оставката си. Дотогава войната може да е свършила и те ще си намерят други хора. Но на първо време… за да си уредя живота… да заживеем… ще ни трябват пари.

— Има неща, които се уреждат и без пари. Аз имам…

— Изключено…

— Ще умреш в тази мина. Няма да го преживея. Не можеш ли да се откажеш?

— Да работиш в мина съвсем не е толкова опасно, колкото например да хвърлят по теб бомби.

— А какво ще стане, ако целият океан се излее вътре? Над главите ви ще е Гибралтарският залив! Толкова много вода, която непрестанно притиска тези тунели. Как ще ви извадят? Това е самоубийство!

— Не е толкова страшно. Срутването може да се предвиди.

— Как?

— Скалата започва да се мокри — отвръщам.

— Съжалявам, Патрик, не мога. — Погледът й го потвърждава. Някои решения са лесни.

— Значи ще им откажа.

Целуваме се отново и аз я прегръщам силно.

Дейвид сложи ръка на китката на Кейт.

— Това ли си ми чела? „Отнесени от вихъра“ от Първата световна война?

Тя бутна ръката му настрани.

— Не! Искам да кажа, досега не беше това… е, няма нищо лошо в малко романтика, нали? Тъкмо ще размекне твърдото ти войнишко сърце.

— Ще видим. Може би би могла да пропуснеш сълзливите части и да стигнеш до там, където се говори за това къде са скрити бомбите или тайните.

— Нищо няма да пропускаме. Може да се окаже важно.

— Какво пък, щом толкова те забавлява, ще го изтърпя. — Той сплете пръсти на корема си и се загледа мъченически в тавана.

Кейт се засмя.

— Вечната жертва.