А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (51)

50.

Изследователски комплекс на корпорация „Имари“

Покрайнините на Буранг, Китай

Тибетски автономен район

Дориан следеше на мониторите как учените извеждат опитните мишки — двайсетина китайци — от помещението. Терапията наистина им бе повлияла — някои едва се влачеха.

Стаята за наблюдение бе оборудвана с цяла стена монитори, десетки уреди и няколко реда компютърни контролни станции, където учените-яйцеглави тракаха на клавиатурите и въвеждаха в компютрите един господ знае какво.

В другия край на помещението Наоми се бе облегнала на стената и се прозяваше отегчено. Изглеждаше доста странно с дрехи. Дориан й даде знак да се приближи. Не й бе разрешено да слуша докладите на учените.

— Искаш да излезем оттук ли? — попита тя.

— След малко. Иди се запознай с комплекса. Аз имам още малко работа. Скоро ще дойда.

— Ще видя как са тукашните гении.

— Не прави нищо, което аз не бих направил.

Тя излезе от помещението, без да отговори.

Дориан се обърна към изнервения учен, който го следваше по петите и пристъпваше неспокойно от крак на крак още откакто бяха пристигнали.

— Доктор Чанг?

— Да, сър?

— Какво виждам тук?

— Това е третият отряд. Работим толкова бързо, колкото ни е по силите, мистър Слоун. — Дориан мълчеше и Чанг продължи: — Ъ-ъ, доктор Грей ще се присъедини ли към нас?

— Не. Оттук нататък ще поддържате връзка с мен от това място. Разбрано ли е?

— Да, сър. Има ли…?

— Доктор Грей работи над нов проект. Бих искал да ме въведете накратко в хода на експериментите.

Чанг отвори уста да отговори.

— И бъдете кратък. — Дориан го изгледа нетърпеливо.

— Разбира се, сър. — Чанг потърка ръце, сякаш ги топлеше на лагерен огън. — Както знаете, това проучване датира от 1930-а, но успяхме да реализираме съществен прогрес едва през последните няколко години — и всичко това благодарение на пробива в генетиката, най-вече в секвенирането на човешкия геном.

— Мислех, че вече са го секвенирали — през деветдесетте.

— Не ме раз… Това е погрешна употреба на израза, сър. Не съществува един човешки геном. Първият човешки геном е бил секвениран през деветдесетте и резултатите от това бяха публикувани през февруари 2001-ва — това беше… ъ-ъ… геномът на доктор Крейг Вентър. Но всеки от нас притежава свой геном и всеки е различен. Това е част от предизвикателството.

— Нещо изгубих връзката.

— Да, съжалявам, не говоря често за проекта. — Чанг се изсмя нервно. — И по разбираеми причини! Особено с човек на вашата позиция. Може би малко история? Да се върнем в далечната 1930-а — по онова време изследването е било… твърде радикално, но е дало някои интересни резултати, въпреки методите. — Чанг се огледа, сякаш се питаше дали не е обидил Дориан. — Няколко десетилетия сме изучавали това, което Камбаната всъщност прави със своите жертви. Както знаете, става въпрос за един вид радиация, която не разбираме напълно, но ефектът й е…

— Докторе, не ми изнасяйте лекции за ефекта. Никой на Земята не знае повече от мен за това. Кажете ми какво знаете вие. И бъдете кратък.

Чанг сведе поглед, после избърса потните си длани в панталона си.

— Разбира се, че знаете, исках само да подчертая разликата между предишните ни изследвания и… Да, в наши дни генетиката… ние секвенираме… ние… всъщност пробивът преобърна изследването с главата надолу — вместо да изучаваме ефектите на устройството, ние се съсредоточихме върху това да открием начин да оцелеем в машината. Още от трийсетте се знае, че някои опитни образци се справят по-добре от други, но тъй като в края на краищата умират… — Вдигна глава и видя, че Дориан го прогаря с поглед. — Ние… нашата теория е, че ако успеем да изолираме гени, които осигуряват имунитет срещу машината, ще можем да създадем генна терапия, която да ни пази от нейните ефекти. Може да използваме ретровирус, за да пренесем този ген, известен в нашите среди като Атлантския ген или А ген…

— И защо не сме го намерили?

— Преди няколко години смятахме, че сме близо, но нито един човек не притежава пълен имунитет. Предположенията ни, както знаете, бяха, че съществува група хора, които биха могли да издържат на машината до определена степен и че тяхната ДНК е била разпръсната по Земята — всъщност започнахме един глобален лов на генетично яйце. Но, честно казано, след всички опити, които проведохме, и като се има предвид броят на използваните екземпляри, започваме да си мислим, че А генът просто не съществува — че никога не е съществувал при хората.

Дориан вдигна ръка и ученият спря да си поеме дъх. Ако това, което казваше, бе истина, значи трябваше да преоценят всичко, в което вярваха. И това щеше да оправдае неговите методи. Или поне да се доближи до тяхното оправдаване. Но възможно ли беше? Имаше и няколко проблема.

— Как са оцелели децата? — попита Дориан.

— За съжаление не знаем. Дори не сме сигурни с какво са били лекувани…

— Зная това. Кажете ми вие какво знаете.

— Знаем, че терапията, на която са подложени, е била свръхмодерна. Вероятно нещо толкова ново, че няма с какво да го сравним. Но имаме няколко теории. Наскоро се е състоял нов голям пробив в генетиката — или както я наричаме, епигенетиката. Идеята е, че нашият геном не прилича толкова на статична схема, а по-скоро на пиано. Клавишите на пианото представляват генома. При раждането всеки от нас получава различни клавиши, или геном. Това, което се променя, са партитурите — епигенетиката. Партитурите определят каква мелодия да се свири — всичко от коефициента на интелигентност до цвета на косата. Идеята е, че това сложно взаимодействие между нашия геном и епигенетиката, която контролира генетичната изява, в действителност определя какви ще станем. Още по интересното е, че ние имаме възможност за участие в написването на тази мелодия, в контролирането на нашата собствена епигенетика. Както и нашите родители и средата, разбира се. Ако определен ген се прояви в нашите родители или прародители, много вероятно е да се активира и при нас. Всъщност нашите действия — и действията на нашите родители и въздействието на околната среда — определят кои гени да бъдат активирани. Гените ни могат да контролират възможностите, но епигенетиката определя нашата съдба. Това е невероятен пробив. От известно време подозирахме, че зад всичко това се крие нещо повече от статична генетика. Потвърждават го изследванията върху близнаци от трийсетте и четирийсетте. Някои близнаци оцеляват по-дълго при въздействие на машината от други, макар да притежават почти същия геном. Липсващото звено е епигенетиката.

— Какво общо има това с децата?

— Моята теория е, че е използвана нова терапия, която е въвела при тези деца нови гени, и че тези гени са предизвикали каскаден ефект, вероятно действайки и на епигенетично ниво. Ние смятаме, че да оцелееш под Камбаната е въпрос на това да притежаваш правилните гени и да е активиран Атлантският ген — той е ключът. Странно е, защото излиза, че тази терапия действа почти като мутация.

— Мутация?

— Да. Мутацията е просто случайна промяна в генетичния код, генетичен зар, ако щете. Понякога тя носи големи награди, предизвиква неоценими еволюционни преимущества, а друг път… получавате шест пръста, или четири! Но тази специално осигурява имунитет срещу Камбаната. И това е изумително! Дали ще мога да разговарям с доктор Уорнър? Това би ни помогнало страшно много…

— Забравете доктор Уорнър. — Дориан разтърка слепоочията си. Генетика, епигенетика, мутации. Всичко това говореше за нещо друго — за неуспешни изследвания, за липса на действаща терапия, която да създава имунитет срещу Камбаната, и за изтичащи безценни секунди. — Колко екземпляра побира лабораторията за изпитания с Камбаната?

— Обикновено ограничаваме всяко изследване до петдесет опитни образци, но може би бихме могли да поберем и сто, дори малко повече, ако ги натъпчем добре.

Дориан погледна към мониторите. Облечени с бели престилки яйцеглави подкарваха поредната група екземпляри към креслата и ги закачваха към пластмасовите сакове със смърт.

— Колко време продължава изследването?

— Не е дълго. Пет до десет минути. Толкова обикновено издържат.

— Пет до десет минути. — Гласът му бе почти шепот. Той се замисли за миг. — Започнете да прекарвате всички останали екземпляри през изпитания с Камбаната — колкото се може по-бързо. — Доктор Чанг понечи да възрази, но Дориан вече излизаше. — А, щях да забравя — не унищожавайте труповете. Имаме нужда от тях. Ще бъда в ядрената секция, докторе.