А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (58)

57.

Когато охранителите изтръгнаха децата от ръцете й и я приковаха на земята, Кейт закрещя. Опита се да им издраска лицата, риташе ги. Не можеше да си позволи отново да ги изгуби. Трябваше да се бие.

— Не, във влака — каза един от пазачите.

Момчетата също се мъчеха да се освободят.

Кейт протегна ръце към тях, но мъжът я затисна по-силно. Друг се надвеси над нея и тя видя към лицето й да се спуска приклад на пушка.

Помещението бе тъмно и претъпкано. Отвсякъде я притискаха човешки тела. Кейт се опита да си направи място с лакти, но никой не помръдваше — всички бяха застинали неподвижно. Щяха да изпопадат, ако не бяха наблъскани толкова плътно.

Отгоре се чу нисък тътен. Огромен метален прибор се спускаше от тавана. От него блещукаха светлини, в синхрон с тътнежа. Кейт усещаше вибрациите в гърдите си и в телата на вцепенените хора, които я заобикаляха.

Дали децата бяха тук? Тя огледа помещението. Виждаше само еднакви мъртвешки бледи сънени лица. Но ето там — Наоми. Самоуверената жена, която я бе спасила, сега изглеждаше ужасена.

Бум-бум-бум. Звуците над главата й се усилваха, светлината бе ослепителна. Кейт усети, че плътта около нея се загрява. Вдигна ръка да изтрие потта от челото си, но ръката й също бе мокра, измазана с нещо лепкаво — кръв.