А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (146)

Епилог

Дейвид отвори очи. Виждаше размазано. През бяла мъгла. И стъклена извивка. Беше в тръба. Очите му постепенно привикнаха, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Вече можеше да различи и тялото си. Беше съвсем гол. Кожата му беше гладка — твърде гладка. Раните на рамото и крака бяха изчезнали. Както и старите белези от изгаряне и травми, получени преди много години, когато една висока сграда бе рухнала върху него.

Бялата мъгла се разсейваше бързо и той погледна през стъклото. Вляво светлината озаряваше просторна зала. Светлината идваше откъм коридора… там, където Дориан го бе застигнал и прострелял. А после Дейвид го бе убил. Завъртя глава. Ето го. Безжизненото му тяло лежеше в локва кръв. Върху него бе проснато още едно тяло.

Дейвид отмести поглед от тази сцена. Вдясно, докъдето му стигаше погледът, виждаше само тръби. Всичките в режим на сън.

Освен неговата.

Имаше и още нещо.

Още две очи, които се взираха в далечината. Точно срещу него. Опита се да се наведе към стъклото и да ги разгледа по-добре, но не можеше да помръдне. Зачака. Мъглата се разсея напълно и той видя лицето на човека в отсрещната тръба.

Лицето на Дориан Слоун.