А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (144)

143.

Качиха се по стълбата в тръбата в подводницата и скоро тя изплува във водите на Гибралтарския залив и пое на запад.

Кейт и Мартин се качиха на площадката. Духаше студен вятър — по-режещ от вчерашния. Колко ли време бе прекарала в гробниците? Имаше и други промени — Гибралтар тънеше в мрак.

— Защо няма светлини в Гибралтар?

Мартин се обърна и я погледна.

— Евакуация.

— Защо?

— Това е протекторат на „Имари“.

— Протекторат?

— Кейт, нямаше те два месеца. Светът се промени. И не към добро.

Кейт продължи да се оглежда. Не само Гибралтар бе потънал в тъмнина, но и Северна Африка. Всички мъждукащи светлини, които бе гледала от балкона, когато Дейвид я улови…

Най-сетне зърна някакви светлинки по африканското крайбрежие.

— Северна Африка също е тъмна. Освен това там. — И посочи. — Това е чумен шлеп.

— Чумен шлеп?

— Атлантската чума — отвърна Мартин и въздъхна. — Ще стигнем и до това. — Мартин се облегна на перилата и се загледа към Гибралтар. — Надявах се да се срещна отново с баща ти. Но това… Това е един край, който той би харесал. — И продължи преди Кейт да успее да отвърне: — Баща ти бе човек, склонен към самообвинения. Обвиняваше се за смъртта на майка ти. И за това, че е отвел „Имари“ в града на атлантите. Една смърт, за да спаси живота ти, да спаси атлантите и да не допусне „Имари“ до портала, който е открил… да ги задържи извън атлантските комплекси… това би му допаднало. Искаше да умре в Гибралтар. Майка ти почина тук.

Сякаш по команда над водата се вдигна грамаден гейзер, озарен от подводни светкавици, и небето над тях се разтърси от нисък тътен.

Мартин я прегърна.

— Трябва да слезем долу. Вълната скоро ще стигне дотук. Ще се потопим.

Кейт се огледа за последен път. Зад облака пара видя Гибралтарската скала да се срива — но не цялата. Една последна канара все още се държеше, щръкнала над бушуващите вълни.