А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (56)

55.

Шестимата охранители обкръжиха Кейт и един от тях докладва по радиото:

— Заловихме я. Мотаеше се по втори коридор.

— Какво правите? — протестира Кейт.

— Елате с нас — нареди мъжът с радиостанцията.

Други двама охранители я уловиха за ръцете и я задърпаха в посока обратна на гласовете и регистратурата.

— Спрете!

Кейт завъртя глава и видя една жена да бърза след тях. Беше млада, двайсетинагодишна. И беше облечена… странно, предизвикателно, като разголена хубавица от „Плейбой“. Изглеждаше ужасно неестествено в тази обстановка.

— Аз ще я поема — каза тя на мъжете.

— Коя сте вие?

— Наоми. Работя за мистър Слоун.

— Не сме чували за такъв. — Охранителят, който, изглежда, бе старши, кимна на хората си. — Ще вземем и тази.

— И ще съжалявате — отвърна Наоми. — Обадете се. Аз ще почакам. Поискайте шефът ви да се свърже с мистър Слоун.

Охранителите се спогледаха.

Наоми дръпна радиостанцията на един от тях.

— Е, щом не искате, ще го направя аз. — Натисна копчето. — Тук Наоми, трябва да говоря с мистър Слоун.

— Почакайте — чу се глас, а след миг:

— Слоун.

— Аз съм — Наоми. Исках да ти доведа момичето, но тук някакви охранители се държат грубо.

— Почакай. — Слоун заговори на някой встрани от микрофона: — Кажи на твоите глупаци да не тормозят хората ми.

Нов глас на линията:

— Говори капитан Жао. Кой е насреща?

Наоми се опита да върне радиостанцията, но мъжът, от когото я бе взела, отстъпи и размаха ръце, сякаш бе заразна. Наоми я хвърли на мъжа, който бе заговорил.

После хвана Кейт за ръка и й прошепна:

— Мълчи и ме последвай.

Поведе я в обратна посока, по един пуст коридор. При вратите й поиска пропуска.

— Коя сте вие? — попита Кейт.

— Няма значение. Дойдох да ти помогна да отведеш децата.

— Кой ви праща?

— Същият, който ви прати пропуските.

— Благодаря — бе всичко, което успя да промълви Кейт.

Жената кимна, отвори една врата и Кейт чу вътре гласовете на Ади и Суря. Сърцето й спря. Прекрачиха прага и тя ги видя — седяха на маса в стая с бели стени. Кейт изтича и разпери ръце да ги прегърне и без да кажат нито дума, те се хвърлиха в обятията й и почти я събориха. Бяха живи. Щеше да успее да ги спаси. Почувства, че нечия ръка я дърпа.

— Съжалявам, но нямаме време. Трябва да побързаме — каза Наоми.