А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (46)

45.

Изследователска база на „Имари“ „Снежен остров“

На 96 мили от брега на Антарктида

Мартин Грей гледаше как роботът завърта колелото на люка на подводницата.

Беше му доста трудно да се движи със скафандъра — истински космически скафандър, който бе купил преди седмица от Китайската космическа агенция. Но скафандърът бе единственото облекло, което можеше да го предпази от ниските температури в Антарктика и да осигури достатъчно кислород, в случай че въздухопроводът се разкачи. Ала въпреки сигурността, която му осигуряваше скафандърът, не можеше да пребори страха си от мисълта, че ще влезе в нацистката подводница. Мъжът до него, Дориан Слоун, който също носеше скафандър, само подсилваше страховете му. Слоун бе с избухлив нрав, а това, което им предстоеше да открият, със сигурност не би му подействало успокояващо.

Люкът изскърца оглушително, стържене на метал в метал. Но все още не се отваряше. Ръката на робота се отдръпна, хлъзна се, прикачи се отново, завъртя още малко дръжката и тогава — бум — люкът отхвърча навън като капак на пружини. Роботът бе смазан в стената на подводницата, разхвърчаха се части от пластмаса и метал.

Радиото изпука и Мартин чу привидно безстрастния глас на Дейвид Слоун. Заради микрофоните звучеше по-металически от обикновено:

— След теб, Мартин.

Мартин надзърна в студените очи на Слоун, после се обърна към отворения люк и попита високо:

— Техническо, имате ли видеосигнал?

— Да, доктор Грей, получаваме изображение и от двата скафандъра.

— Добре, влизаме.

Приближи се неловко към широкия метър отвор, погледна надолу и постави крак на първото стъпало. Извади една фосфоресцираща пръчка и я хвърли в шахтата. Пръчката летя три-четири метра. Чу се остър звук на удряща се в метал пластмаса, който отекна надалече в ледената гробница, бликна светлина и освети коридор вдясно.

Мартин пристъпи напред. Металните пръстени бяха покрити със сняг. Още една стъпка и той се улови с две ръце за стълбата, но усети, че единият му крак се хлъзва. Опита се да стисне дръжката по-здраво, но преди да успее краката му увиснаха. Той се изпусна, полетя надолу и се стовари на дъното. Спаси го подплатата на скафандъра. Но… ако скафандърът се беше пробил, можеше да умре от студ за минути. Мартин се заопипва трескаво.

В шахтата полетя още една светеща пръчка, падна на корема му и озари всичко наоколо. Мартин огледа скафандъра. Изглежда, всичко беше наред.

Горе се появи Слоун и закри слънчевата светлина.

— Май твърде дълго си седял зад бюрото, старче.

— Казах ти, че не ми е мястото тук.

— Добре, мръдни се встрани.

Мартин пропълзя настрана в момента, когато Слоун се плъзна надолу по стълбата, придържаше се ловко с ръце и крака.

— Запознах се с плановете, Мартин. Мостикът е право напред.

Включиха фенерчетата на шлемовете и тръгнаха по коридора.

Подводницата — залостена и замръзнала през всичките тези години — бе в идеално състояние. Изглеждаше точно така, както преди осемдесет години, когато бе напуснала пристанището в Северна Германия. Би могла да се използва за музей.

Коридорът бе възтесен, особено за хора с обемисти скафандри, и трябваше да спират, за да дърпат въздуховодните тръби, докато навлизаха във вътрешността на реликвата.

Стигнаха до относително голямо помещение. Спряха и завъртяха глави наляво и надясно, оглеждайки помещението в кратки отблясъци, като светлина от морски фар, хвърляща снопове в мрака. Това вероятно бе мостикът — или някакъв команден център. Мартин улавяше в светлия кръг кратки ужасяващи сцени — обезобразено тяло, проснато в кресло, с окапала кожа, мъж, преметнат през напречна преграда, с кървави петна по дрехите, още неколцина мъртъвци, разхвърляни на металния под сред локви замръзнала кръв. Всички изглеждаха така, сякаш са били напъхани в гигантска микровълнова фурна, а след това замразени.

Радиото на Мартин изпука.

— Май изглежда като радиация от Камбаната?

— Трудно е да се каже, но вероятно е това — отвърна Мартин.

Известно време обикаляха мълчаливо мостика и оглеждаха труповете.

— Трябва да се разделим — каза Мартин.

— Зная къде е неговата каюта — отвърна Слоун, обърна се и тръгна по коридора назад.

Мартин колебливо тръгна след него. Беше се надявал да го изпревари и да стигне до каютата пръв. Но се оказа трудно с този обемист скафандър, а и Слоун се справяше по-добре.

Застигна го тъкмо когато Слоун завърташе дръжката. Отвори вратата и хвърли вътре няколко светещи пръчки.

Мартин затаи дъх, докато оглеждаше малкото помещение. Празно. Пое си дъх. Щеше ли да е по-доволен да види труп? Може би.

Слоун отиде до бюрото и разлисти документите — бяха тетрадки голям формат с пружинки. Светлината от фенерчетата озари фотография на мъж в немска военна униформа. Не беше нацистка, а от по-ранни времена, вероятно от Първата световна война. До мъжа имаше жена, навярно съпругата му, и две деца, които приличаха на баща си. Слоун разглежда внимателно снимката няколко секунди, взе я и я прибра в джоба на скафандъра си.

Мартин почти изпита съжаление към човека от снимката.

— Дориан, невъзможно е да е оцелял…

— Мартин, какво очакваше да открием?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Аз попитах пръв. — Слоун продължи да оглежда.

— Карти. И ако имаме късмет — гоблен.

— Гоблен? — Слоун се завъртя в обемистия скафандър и заслепи Мартин с лъча на фенерчето.

Мартин вдигна ръка да засенчи светлината.

— Да, гоблен с извезана на него история…

— Мартин, знам какво е гоблен. — Слоун отново насочи вниманието си към бюрото. — Знаеш ли, може и да съм грешал за теб. Ти не си опасен, просто си изкуфял. Твърде дълго си се наливал с изкуствени подсладители. Виж какво е станало с теб — преследваш гоблени и суеверни легенди. — Отмести настрани няколко тетрадки и папки. — Тук няма нищо, само дневници.

Дневници! Можеше да е дневникът! Мартин едва успя да запази самообладание.

— Ще ги взема. Току-виж намеря нещо полезно.

Слоун се изправи, погледна го втренчено иззад стъклото, после насочи светлината към документите.

— Не, аз ще ги прегледам пръв. Каквото е свързано с наука, ще го прехвърля на теб.

 

 

Дориан не можеше да понася скафандъра. Беше прекарал шест часа с него — три часа в подводницата и три в дезинфекционното помещение. Мартин и неговите учени яйцеглави не си поплюваха. Предпазливи копелдаци. Държаха да се презастраховат. Само му губеха времето.

Най-сетне двамата с Мартин се озоваха в „стерилната“ стая, в очакване да им съобщят резултатите от кръвните изследвания. Последният щрих на „пречистването“. Защо се бавеха толкова дълго?

От време на време Мартин поглеждаше към дневниците. В тях несъмнено имаше нещо — нещо, което той искаше да види. И нещо, което не би желал да види Дориан. Придърпа купчината книжа към себе си.

Подводницата се бе оказала най-голямото разочарование в живота на Слоун. Вече бе на четирийсет и две и от седемгодишен не бе имало ден, в който да не беше мечтал да я намери. Днес този ден бе дошъл — и той не бе открил нищо. Или почти нищо — освен шест трупа и една напълно запазена нацистка подводница.

— Сега какво, Мартин? — попита Дориан.

— Каквото правим от самото начало. Продължаваме с разкопките.

— Искам подробности. Зная, че копаете под подводницата и непосредствено до конструкцията.

— Която смятаме за друг съд — добави Мартин.

— Позволи ми да изразя съмнение. Та какво намерихте?

— Кости.

— Колко? — Дориан усещаше някаква неприятна празнота в стомаха, както когато очакваш да полетиш надолу със скоростно влакче. Боеше се от отговора.

— Достатъчно за десетина тела. Но смятаме, че има още. — Мартин говореше уморено. Времето, прекарано в скафандъра, му бе отнело силите.

— Долу има Камбана, нали?

— Така предполагам. Зоната около подводницата рухна, когато двама изследователи я доближиха. Единият получи изгаряния — сходни на тези, които видяхме вътре. Вторият бе затрупан от леда и загина. Очаквам да открием останалите членове на екипажа съвсем скоро.

Дориан бе твърде уморен, за да спори, но идеята го изплаши до смърт. Със своята обреченост.

— Какво знаем за конструкцията?

— Не много на този етап. Стара е. Поне толкова стара, колкото са и руините в Гибралтар. На сто хиляди години, дори повече.

Едно нещо не даваше покой на Дориан, откакто бе пристигнал: липсата на напредък в разкопките. Макар че хората на Мартин бяха открили това място само преди дванайсет дни, с техните възможности би трябвало вече да са надупчили айсберга като швейцарско сирене. Но екипът тук бе съвсем малоброен, сякаш истинската работа кипеше някъде другаде.

— Това не е главният обект, нали?

— Имаме ресурси… пренасочени другаде…

Пренасочени другаде. Дориан обмисли тези думи. Какво можеше да е по-важно от това? Конструкция, която издирваха хиляди години. Всички тези жертви. Какво можеше да е по-важно и по-голямо?

По-голямо. По-голямо съоръжение. Или… главният обект.

Дориан се наведе напред.

— Това е само парче, нали? Търсите по-голямо съоръжение. Това парче се е отчупило от него. — Все още не беше сигурен в думите си, но ако беше така…

Мартин кимна бавно, без да го поглежда.

— Божичко, Мартин! — Дориан стана и закрачи из стаята. — Това може да се случи във всеки момент. Може да се нахвърлят върху нас до дни, дори до часове. Излагаш ни на огромен риск. И си го знаел от дванайсет дни! Да не си се побъркал?

— Смятахме, че това е голямата…

— Смятали, искали, надявали се — забрави го. Трябва да действаме! В мига, когато ни пуснат от тази пластмасова клетка, ще прекратя операцията в Китай и ще дам начало на Протокола Тоба — и недей да възразяваш. Знаеш, че времето е дошло. Искам да ме потърсиш веднага щом намерите голямата конструкция. И, Мартин, няколко мои агенти пътуват насам. Те ще ти помогнат, ако срещнеш затруднения със сателитния телефон.

Мартин опря лакти на коленете си и се загледа в пода.

Вратата на помещението се плъзна встрани със свистене и вътре нахлу свеж въздух — заедно с млада жена, която носеше папка. Беше облечена в прилепнал костюм — вероятно нарочно бе избрала да е три номера по-малък.

— Господа, и двамата може да се върнете към работата си. — Жената се обърна към Дориан. — Има ли нещо друго, което бих могла да направя за вас? — И изпъчи гърди.

— Как се казвате?

— Наоми. Но може да ме наричате както пожелаете.