А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (25)

24.

Мобилен команден център на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Дейвид отвори очи и установи, че жената — доктор Уорнър — се е навела над него.

— Ранен ли сте?

Той я избута настрани и се изправи. Мониторите показваха сцената отвън — спортната кола и тримата негови помощници, мъртви до нея. Не виждаше двамата, които бяха седели отпред в камиона. Вторият взрив вероятно ги бе убил. Или пък снайперист.

Отвори шкафа с оръжията, извади две димни гранати, дръпна щифтовете им и отиде до двойната врата в задния край.

Отвори я бавно, пусна едната граната зад камиона, а втората хвърли малко по-далече. Чу шумното свистене на бликащия дим, докато металните цилиндри се въртяха на асфалта. Мътнобял облак бързо обгърна камиона.

Очакваше да открият стрелба. Нищо. Вероятно искаха жената жива.

Върна се при шкафа и взе един автомат и пълнители, взе и пистолет. Нахлузи си черния шлем и облече бронежилетката.

— Какво правите? Какво става?

— Стойте тук и не отваряйте вратата. Ще се върна, ако е безопасно.

— Какво? Излизате?!

— Да…

— Да не сте се побъркали?

— Вижте, тук сме като мишени, въпрос на време е да ни сгащят. Трябва да изляза, да намеря прикритие и да заема позиция преди да дойдат. Ще се върна.

— Ние… ние… аз… ще ми дадете ли оръжие?

Той я погледна. Беше изплашена, но трябваше да й го признае — имаше характер.

— Не, няма.

— Защо?

— Защото най-вероятно ще нараните само себе си. Затворете вратата след мен. — Смъкна очилата върху очите си. Отекнаха изстрели и Дейвид определи, че снайперистите са на покрива вдясно от него.

Изскочи от камиона и хукна към тясната уличка от другата страна, като същевременно вдигна автомата към покрива и откри огън. Успя да уцели единия снайперист, видя го, че пада, и пусна два дълги откоса по другите двама. Те се прикриха зад тухления корниз на старата сграда.

Един куршум изсвистя над главата му. Втори се заби в мазилката на къщата зад него и обсипа бронежилетката му със ситни парченца. Той се завъртя — към него тичаха четирима. От отдела за сигурност на „Имари“.

Не бяха негови хора.

Пусна три откоса по тях. Двама паднаха. Другите двама се скриха зад ъгъла.

В мига, когато вдигна пръст от спусъка, чу шипящия звук. Хвърли се настрани в тясната уличка точно когато ракетната граната избухна на десетина крачки от мястото, където бе стоял.

Трябваше първо да убие снайперистите. Или поне да излезе извън обсега им.

Върху него се посипа мазилка. Въздухът се изпълни с дим.

Стъпки. Приближаваха се.

Той се изправи, хвърли автомата на земята и изтича в уличката. Трябваше да намери подходяща за отбрана позиция. В стените рикошираха куршуми. Дейвид се обърна, извади пистолета и стреля няколко пъти. Двамата мъже спряха и се прикриха.

Малко по-нататък тясната уличка излизаше на по-широка прашна улица, която минаваше покрай една от трийсет и седемте реки на Джакарта. Имаше крайбрежен пазар със сергии, грънчари и всякакви амбулантни търговци. Пазарът бе обхванат от хаос, търговците прибираха трескаво стоката си и бягаха.

Щом излезе на улицата, Дейвид попадна под кръстосан огън. Един куршум го удари в гърдите, запокити го на земята и му изкара въздуха.

Той се претърколи към близката стена. Мъчеше се да си поеме въздух.

Това беше клопка — онези в уличката го бяха подкарали насам.

Извади две гранати, дръпна щифтовете, изчака една секунда, хвърли едната зад себе си, в уличката, а втората зад ъгъла, към засадата.

После се втурна към реката, като стреляше към предполагаемото място на засадата.

Отзад се чу приглушеният тътен на експлозия, след миг втори, по-силен, откъм засадата.

Точно преди да стигне брега чу още една експлозия, този път по-близо, на десетина крачки зад него. Ударната вълна го вдигна във въздуха и го хвърли в реката.

Кейт се ослушваше. Зад стените се чуваше нещо, което наподобяваше филм за Втората световна война — изстрели, взривове, сипещи се отломки.

Отиде до шкафа с оръжията и бронежилетките. Още изстрели. Дали да не облече бронежилетка? Дръпна една от закачалката — оказа се тежка, много по-тежка, отколкото очакваше. Погледна смачканите дрехи, с които бе спала в лабораторията. Какъв странен ден!

На вратата се почука.

— Доктор Уорнър?

Тя изпусна жилетката.

Не беше неговият глас, на човека, който я бе измъкнал от полицията. Не беше Дейвид. Изглежда, щеше да й трябва оръжие.

— Доктор Уорнър, влизаме.

Вратата се отвори.

Трима мъже с черни дрехи и бронежилетки, като онези, които бяха отвлекли децата. Пристъпиха към нея.

— Радваме се, че сте невредима, доктор Уорнър. Дойдохме да ви спасим.

— Кои сте вие? Къде е човекът, който беше с мен? — Тя отстъпи назад.

Стрелбата бе утихнала. Две, не — три експлозии някъде по-надалече.

Те пак пристъпиха към нея. Тя отново се дръпна. Можеше да стигне оръжията. Но щеше ли да може да стреля?

— Успокойте се, доктор Уорнър. Елате с нас. Ще ви отведем при Мартин. Той ни праща.

— Какво? Искам да говоря с него. Никъде няма да отида, докато не разговарям с него.

— Успокойте се…

— Излезете оттук! Веднага — тросна се тя.

Мъжът отзад разбута другите двама и каза пренебрежително:

— Казах на Ларс. Сега ми дължите петдесет долара.

Кейт позна този глас — ниския, дрезгав и безцеремонен глас на човека, който бе отвлякъл децата. Застина, парализирана от страх.

Мъжът се пресегна, сграбчи я за ръката и бързо завърза китките й с кабел.

После я дръпна грубо за косата, нахлузи на главата й черна торба и я прати в света на мрака.