А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (87)

86.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт облегна глава на дървената стена на нишата и се загледа към слънцето — съжаляваше, че не може да спре движението му. С крайчеца на окото си забеляза, че Дейвид е отворил очи и я гледа. Отвори дневника и продължи да чете, преди той да успее да й каже нещо.

20 декември 1917

Когато камъкът се търкулва към тях, мароканските работници побягват. Подземието е изпълнено с дим и ние се връщаме в шахтата. Чакаме и се ослушваме, готови да се натоварим на вагонетката и да напуснем шахтата при първия признак за опасност — огън или вода.

Чуруликане на канарче нарушава тишината и един по един ние въздъхваме и се връщаме в голямото помещение, за да видим докъде се е завъртял последният зар на съдбата.

Близо сме. Но още не сме стигнали.

— Казах ти, че трябва да дълбаем още — промърморва недоволно Рутгер.

Не си спомням да ми е казвал подобно нещо. Даже съм сигурен, че стоеше отстрани и че не е надзъртал в дупката, докато я тъпчехме с експлозиви. Той доближава мястото на изкопа, за да огледа по-добре, размахва ръка пред една от клетките с канарчета и плаши птичката вътре.

— Не пипай клетките — казвам.

— Готов си да ги оставиш да се задушат с метан, за да си осигуриш няколко минути преднина, а не ми даваш да ги плаша?

— Тези птички могат да спасят живота на всички ни. Няма да ти позволя да ги дразниш за удоволствие.

Рутгер прехвърля гнева, предназначен за мен, върху мароканския бригадир — крясва му нещо на френски и работниците започват да разчистват отломките от взрива.

Изминаха почти четири месеца, откакто за пръв път влязох в това място, откакто стъпих в това странно подземие. Още през първите дни стана ясно, че тази част от сградата, на която са се натъкнали, е всъщност само тунел, водещ към нейното подножие. Тя стига до затворена врата — залостена или заключена с помощта на технология, която не познаваме или не разбираме. Невъзможно е да я преодолеем. Опитахме с всичко: огън, лед, експлозиви и химикали. Берберите от работната група дори изпълниха някакъв странен племенен ритуал, вероятно по-скоро за успокоение на собствените си души. Но скоро стана ясно, че няма да преминем през тази врата. Предполагаме, че това е някакъв дренажен тунел или маршрут за евакуация в аварийни случаи и вратата е била затворена преди много хиляди години.

След известни спорове Съветът на „Имари“ — това са Кейн, Крейг и лорд Бартън, моят тъст — реши, че трябва да продължим с разкопките на сградата в района, където са метановите джобове. Това ни забавя, но през последните няколко седмици се натъкнахме на признаци, че приближаваме някакъв вход. Гладката повърхност на стената, изработена от метал, който е по-твърд от стомана и не издава звук, когато го удряш, е започнала да се извива навътре. Преди седмица открихме стълбище.

Чувам стъпки. Обръщам се и виждам, че помощникът ми тича към мен.

— Мистър Пиърс. Жена ви е в офиса. Търси ви.

— Рутгер! — извиквам. Той се обръща. — Ще взема вагонетката. Не взривявай нищо, докато не се върна.

— Как ли пък не! Близо сме, Пиърс.

Сграбчвам торбата с капсулни детонатори и побягвам към вагонетката.

— Откарай ме горе — нареждам на помощника.

Зад мен Рутгер започва дълга гневна тирада, посветена на това какъв страхливец съм.

На повърхността бързо се преобличам и си измивам ръцете. Преди да тръгна за офиса телефонът в склада зазвънява и чувам гласа на дежурния.

— Съжалявам, мистър Пиърс, тя си тръгна.

— Какво е станало?

— Съжалявам, сър, не зная.

— Да не е болна? В болницата ли отиде?

Изхвърчам през вратата и се мятам в колата още преди да ми е отговорил, че не знае. Подкарвам към болницата, но тя не е там и не са я виждали. От болницата телефонистката ме свързва с наскоро монтирания телефон в нашата къща. Той звъни десет пъти. Телефонистката прекъсва връзката.

— Съжалявам, сър, не отговаря…

— Нека звъни. Ще почакам.

Още пет позвънявания. Нови три и най-сетне нашият иконом Дезмънд вдига телефона.

— Дом Пиърс, говори Дезмънд.

— Дезмънд, мисис Пиърс там ли е?

— Да, сър.

Чакам.

— Ами повикай я де — казвам, като не успявам да скрия нервността си.

— Разбира се, сър! — отвръща той засрамено. Не е свикнал с телефона. Вероятно затова му отне толкова време да отговори.

Минават три минути и Дезмънд се връща на телефона.

— Тя е в стаята си, сър. Да повикам ли Миртъл да види как е…

— Не. Идвам веднага. — Затварям, изтичвам навън и скачам в колата.

Нареждам на помощника да кара колкото се може по-бързо. Носим се като обезумели по гибралтарските улици, засичаме няколко коли, разпръсваме минувачи и туристи.

Когато стигаме, изскачам от колата, хуквам нагоре по стълбите, отварям вратата и се втурвам във фоайето. Ужасна болка пробожда ранения ми крак при всяка крачка и съм плувнал в пот, но не се спирам, гонен от страха. Изкатервам широкото стълбище към втория етаж, отправям се директно към нашата спалня и влизам, без да почукам.

Хелена се обръща, очевидно изненадана да ме види. И изненадана от вида ми — целият съм плувнал в пот, с болезнена гримаса.

— Патрик?

— Добре ли си? — питам и присядам на леглото. После прокарвам нежно длан по издутия й корем.

— Бих могла да те попитам същото. — Тя се надига. — Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Помислих си, че си идвала, защото ти е прилошало или… — Въздъхвам и усещам как тревогата постепенно напуска тялото ми. — Докторът каза да лежиш.

— Ами опитай ти да лежиш месеци наред…

Усмихвам се и тя поклаща глава.

— Извинявай, но доколкото си спомням, на теб също не ти беше много приятно.

— Да, права си. Съжалявам, че сме се разминали. Какво има?

— За кое?

— Идвала си в офиса.

— О, да. Исках да видя дали ще можеш да се измъкнеш за обяд, но ми казаха, че си излязъл.

— Да. Имах проблем долу на пристанището. — Лъжа я, сигурно за стотен път. Не ми е по-лесно от първия, но алтернативата е много по-лоша.

— Това са то рисковете да си корабен магнат. — Тя се усмихва. — Е, може би друг път.

— Може би след няколко седмици, когато ще сме трима.

— Трима, да. Или пък четирима, толкова надута се чувствам.

— Не изглеждаш така.

— Голям лъжец си. — Тя се усмихва.

„Голям лъжец“ не е и половината от истината.

Разговорът ни е прекъснат от някакво тропане. Извръщам глава.

— Измерват гостната и всекидневната долу — казва тя.

Вече сме подготвили детската и сме обзавели три спални за деца. Купих огромна къща с отделна постройка за прислугата и не мога да си представя какво още може да ни е нужно.

— Помислих си, че може да си направим стая за танци с паркетен под, като тази в къщата на моите родители.

Всеки мъж трябва да знае кога да не възразява. Хелена може да прави каквото пожелае с къщата, това не е проблем.

— Ами ако имаме син?

— Не се безпокой. — Тя ме потупва по ръката. — Няма да накарам твоя силен американски син да си губи времето с префърцунени английски танци. Но ще е момиче.

Повдигам вежди.

— Сигурна ли си?

— Предчувствам го.

— Е, значи ще ни трябва стая за танци — казвам и се усмихвам.

— Като стана дума за танци, днес пристигна една покана. Годишната среща и бал на компания „Имари“. Тази година ще е в Гибралтар. Очаква се голямо празненство. Позвъних на мама. Ще дойдат с татко. Много ми се иска да отида. Обещавам ти, че ще внимавам.