А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (95)

94.

Изстрелът бе неточен. Безпилотният самолет бе изстрелял единия от двата си ракетни заряда секунда преди Дейвид да натисне спусъка. Загубата на тегло бе накарала самолета да се вдигне нагоре, встрани от изстреляния от снайперската пушка куршум.

Дейвид пъхна нов патрон и потърси самолета с очи. Димът вече се издигаше на гъсти стълбове. Манастирът под него бе почти погълнат от пламъци, дърветата наоколо също горяха. Дейвид стоеше с навъсена физиономия, но краката все още го държаха. Обезболяващото вече бе подействало. Трябваше да избере по-подходящо място. Той се обърна и с изненада установи, че Майло седи в ъгъла на дървената наблюдателна площадка, кръстосал крака и затворил очи. Дишането му бе бавно и ритмично.

Дейвид го стисна за рамото.

— Какво правиш?

— Търся вътрешното умиротворение, мистър…

Дейвид го дръпна и го бутна към склона.

— Търси го на върха на планината. Започвай да се катериш веднага! Каквото и да стане. Повярвай ми, Майло, направи го!

Майло неохотно улови един издаден камък и започна да се изкачва по склона.

Дейвид отново вдигна глава към небето и зачака. Най-сетне в дима се появи пролука. Дейвид клекна и погледна през мерника. Без да се налага да променя настройките, веднага различи безпилотния самолет — но този беше друг: все още разполагаше с пълен боен заряд от две ракети. Колко ли още самолети имаше? Дейвид не се поколеба. Пое си бавно дъх и натисна спусъка. Самолетът избухна и започна да пада, като оставяше димна следа.

Дейвид продължи да оглежда небето за нови самолети, но засега не виждаше. Изправи се и тръгна към ръба на дървената платформа. През дима се издигаше разноцветно петно, сцена с гора, която контрастираше с пушека наоколо. Балонът. Кейт. Очите му срещнаха нейните в мига, когато планината под него изригна. Пушката падна от ръцете му и изтрака на камъните.

Целият манастир се рушеше. Първият самолет бе изстрелял втората си ракета — и бе нанесъл смъртоносен удар.

Балонът се люшкаше, но все още бе там, на два метра под Дейвид. Площадката се бе наклонила заплашително и всеки миг щеше да падне.

Дейвид се изправи, изтича до ръба на площадката и скочи. Блъсна се с гърди в коша и едва не изгуби съзнание от болка. Опита се да се вкопчи в парапета, но ръцете му се изплъзнаха… и в този миг Кейт го улови за китките и го задържа със сетни сили. Дейвид вече не се свличаше покрай коша, но висеше безпомощно. Помъчи се отново да се улови за ръба, но болката от раната бе твърде силна.

Усети, че отдолу ги застига гореща вълна, пълзи по краката и тялото му и се приближава с всяка секунда. С тежестта си теглеше балона надолу към бушуващия пожар. Кейт трябваше да го пусне. От такава височина това поне означаваше бърза смърт.

— Кейт, не мога да се изкатеря! — извика той, преизпълнен с болка въпреки таблетката. — Трябва да ме…

— Няма да те пусна! — извика тя. Беше запънала крака в дъното на коша и го теглеше с всичка сила. Най-сетне Дейвид успя да стигне до ръба на коша и се вкопчи в него. Кейт го пусна и изчезна от погледа му.

Дейвид чакаше, ръцете му губеха сили, а отдолу напираше горещината. Под тях полетя една, после и втора торба с пясък. Усещаше как дланите му започват да се изпотяват. Тъкмо когато отново щеше да се плъзне към пламтящия манастир Кейт отново го улови за китките, издърпа го през ръба и го пусна да се свлече в коша.

Цялата бе подгизнала от пот и дишаше тежко. Лицето й бе на няколко сантиметра от неговото и той втренчи поглед в очите й. Усещаше дъха й. Притисна се към нея и се доближи до устните й.

Миг преди устните им да се докоснат тя го бутна и го претърколи на гръб.

Дейвид затвори очи.

— Извинявай…

— Не се извинявай. Тече ти кръв. Превръзката ти се е скъсала. — Кейт му смъкна ризата и почна да оправя превръзката.

Изтощен и задъхан, Дейвид зарея поглед в небето. Надяваше се, че някъде под тях Майло е успял да се покатери на върха на планината и някой ден, някъде, ще намери умиротворението в себе си.