А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (94)

93.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт повдигна сънено клепачи и огледа нишата. Вече се съмваше. Небето зад големия прозорец изсветляваше, но тя му обърна гръб. Не искаше изгревът да идва. Отпусна глава на гърдите на Дейвид и затвори очи.

— Зная, че си будна — каза той.

— Не, не съм. — Тя се дръпна и се сгуши до него.

Той се разсмя.

— Но ми отговаряш.

— Говоря насън.

Дейвид седна в малкото легло. Изгледа я, после отметна косата от лицето й. Тя отвори очи и го погледна. Надяваше се, че ще се наведе към нея и…

— Кейт, трябва да тръгваш.

Тя се обърна на другата страна. Не смееше да спори, но и не й се щеше да се съгласява. Не искаше да го изоставя. Преди да се опита да възрази се появи Майло, сякаш се материализира направо в разредения въздух. На лицето му грееше обичайното жизнерадостно изражение, но под него, въпреки младостта му, се забелязваха безпогрешните признаци на изтощение.

— Добро утро, доктор Кейт. Мистър Дейвид. Трябва да дойдете с мен.

Дейвид вдигна глава.

— Майло, дай ни само минутка.

Майло пристъпи към тях.

— Минутка е с каквото не разполагаме, мистър Дейвид. Цзиан каза, че е време.

— Време за какво? — попита Дейвид.

Кейт се надигна.

— Време да вървите. Време за… — Майло повдигна вежди. — … плана за бягство. Проектът на Майло.

Дейвид го изгледа.

— План за бягство?

Кейт се зарадва на възможността да отложи поне за малко спора с Дейвид. Изтича при шкафа и събра шишенцата с антибиотици и обезболяващи таблетки. Майло й подаде малка платнена торба и тя изсипа шишенцата вътре, заедно с дневника. Добави бинтове и лейкопласт, за всеки случай.

— Благодаря, Майло.

Дейвид се надигна, стъпи на пода и се опита да стане, но се свлече в леглото. Кейт веднага пристъпи към него, бръкна в торбата, извади обезболяваща таблетка и капсула антибиотик и го накара да ги изпие, без да слуша възраженията му. Дейвид ги глътна и Кейт му помогна да се изправи и го поведе към коридора.

Слънцето вече бе изгряло и Кейт забеляза под манастира парашути. Не, не бяха парашути, а балони с нагорещен въздух. Три на брой. Тя завъртя глава и огледа най-близкия. Беше боядисан в зелено и кафяво. Нещо като маскировка, подходяща за горист терен. Интересно.

И пак онзи звук. Бръмченето. Но беше много по-близо. Дейвид се обърна към нея.

— Самолетите. — Той се освободи от прегръдката й. — Трябва да се качиш на балона.

— Дейвид… — почна Кейт.

— Не. Направи го. — Той се обърна към Майло. — Пушката. Онази, с която дойдох първия път. Пазите ли я?

Майло кимна.

— Пазим всички ваши неща…

— Донеси я, бързо. Трябва да се кача на високо. Ще се срещнем на наблюдателната площадка.

Кейт се надяваше да й каже нещо, но той се обърна и закуцука по коридора, а после и по каменната стълба, изсечена в планината. След миг се изгуби от погледа й.

Тя изтича към дървената виеща се стълба. На долната платформа я очакваха петима монаси. Веднага щом я видяха, двама от тях скочиха в коша на първия балон, освободиха въжето и го тласнаха от платформата. Балонът се отдалечи от склона на планината и монасите размахаха ръце, за да й привлекат вниманието. Използваха въженца и пламък, за да управляват балона: всъщност й демонстрираха как се прави. Един от тях й кимна, дръпна въжето, с което бе завързана една от торбите отстрани на коша, и балонът се стрелна нагоре. Красива сцена на безгрижен и спокоен полет, всичко това обагрено в меки цветове. Балонът се носеше над платото като гигантска пеперуда, решила да отлети надалече.

Другите двама монаси вече се бяха прехвърлили в коша на втория балон, готови да отлетят, но засега не бързаха. Изглежда, я чакаха.

Петият монах й даде знак да се качи в третия балон, този, на който отгоре бе изрисувана гора. Кейт осъзна, че отдолу на балона има небе и облаци. Така че ако го наблюдава отдолу и е на известно разстояние, безпилотният самолет ще вижда само небе. Отгоре пък ще смята, че лети над гора. Хитро, наистина.

Тя се прехвърли в коша на замаскирания балон. Вторият вече бе отлетял, а монахът на площадката дръпна две въжета на нейния кош, освободи торбите с пясък и балонът се стрелна във въздуха. Набираше височина съвсем безшумно, като в някакъв сюрреалистичен сън. Кейт завъртя глава и едва сега откри, че над долината се реят десетки, не, стотици балони. Една хвърчаща неописуемо красива панорама, която се издигаше в небето под лъчите на изгряващото слънце. Навярно всички манастири бяха пуснали балони.

Балонът на Кейт се издигаше все по-бързо и дървената платформа и манастирът вече бяха под нея.

Дейвид.

Кейт улови въженцата, които управляваха балона, в мига, когато той се разтресе от експлозия. В един миг целият склон на планината бе изчезнал. Из въздуха летяха камъни и дървени отломки. Дим, пламъци и пепел изпълваха пространството между Кейт и манастира.

Не можеше да различи нищо. Но балонът изглеждаше невредим, ракетата, изстреляна от безпилотния самолет, бе попаднала в планината под нея, в склона срещу манастира. Тя започна да се бори с въженцата. Летеше твърде бързо нагоре. После нов звук. Изстрел. Над нея.